Мануэль Монтальбан - Самотата на мениджъра. Пианистът

— Не. Ходил съм няколко пъти в казината на Лас Вегас, но едва ли съм похарчил повече от десет долара на автоматите. На карти не играя.

— А на рулетка?

— Не ме вълнува. Нито пък знам правилата.

Оставиха Ромберг да довърши формалностите около наемането на кола в представителството „Авис“ и не възразиха, когато той седна зад волана. Жаума се настани до немеца, докато Карвальо седна или по-скоро се излегна на задната седалка. От време на време прекъсваше Жаума, за да му покаже някоя забележителност в Сан Франциско, откъдето излизаха на път за Лос Анжелос, но нежеланието на спътниците му да възприемат каквото и да било беше така очевидно, че накрая потъна в сънливо мълчание. Събуди го Жаума, който го разтърсваше и със смях го подканваше да погледне през прозореца. Колата бе спряла на една бензиностанция, а навън Дитер Ромберг разговаряше с двама млади мексиканци, обслужващи колонката.

— Забележете само безкрайното снизходително търпение на чистия ариец.

Ромберг се стараеше да обясни нещо на мексиканците, а те го слушаха с лукав интерес. Ръцете на германеца сочеха на изток и се опитваха да нарисуват нещо във въздуха. Мексиканците повтаряха жестовете му.

— Прилича на откривател, който дава урок на туземци.

По растителността и просторната панорама Карвальо предположи, че са пропътували доста на юг, по посока на плажовете Мисион Кармело.

— Много ли остава до Кармел Бийч?

— Не. Бих искал да обядваме там. Дитер, Дитер! Остави ги да тънат в невежество и ела!

Дитер махна с ръка в знак на дидактическо безсилие и тръгна към колата.

— За какво говорехте?

— Питаха ме къде е Европа.

Жаума се разсмя до сълзи, а Ромберг се опитваше да изглежда невъзмутим, макар че явно се беше ядосал.

— Не виждам какво смешно има. Питаха ме дали съм от киното и аз им казах, че съм германец. „Къде е Германия?“, запитаха. Не можех да повярвам. „Не сте ли ходили на училище?“ — „Да, да.“ Били ходили. „Е добре, не са ли ви учили къде са намира Германия?“ — „Не.“ — „В Европа.“ За Европа знаеха, но не бяха наясно дали е в Индийския или в Северния ледовит океан. „Германия, Германия“, повтарям им аз. „Брант. Аденауер.“ Нищо. „Хитлер.“ Това — да. Знаеха, че Хитлер има нещо общо с Германия. После ме питаха дали Германия е по-малка от Мексико или от Съединените щати. Представяте ли си! Каква ли география преподават в тая загубена страна?

Възмущението на Ромберг ми напомня за мъдрия географ Паганел от „Децата на капитан Грант“, когато открива, че англичаните така са преподавали география в своите колонии, че според убеждението на местните жители целият свят бил британски. Две гледни точки — на колонизатора и на колонизирания. Когато човек работи в многонационална компания, светът придобива различни географски измерения. Бих могъл да нарисувам карта, изобразяваща експанзията на „Петни“ върху четири континента, слети в едно. Обясни ми го веднъж генералният директор на английската секция: „Когато един служител на «Петни» пръдне в Калкута, миризмата стига чак до Челси“. А аз си помислих, че може да е обратното. Ако някой служител пръдне в Челси, миризмата сигурно се разнася чак до Калкута. Вие не знаете какво значи многонационална компания като „Петни“. По-информирана е от цяла държава, разполага с политически ресори като самия Държавен департамент. Империята „Петни“. Столица Сан Франциско.

— Централата на „Петни“ не е ли в Лондон?

— Тя е парадната централа, тази, която се показва. Но истинската е в Сан Франциско.

Ромберг хвърли укорителен поглед към Жаума, но той съзерцаваше бягащия пейзаж, сякаш черпеше от него текста на словото си.

— Успокоително е да попътуваш за удоволствие в компанията на инспектор със социалистически убеждения и на интелигентен сънародник. Знаете ли, че ние, испанците, сме най-добрите надзиратели? Не мислите ли, че това е нашата мисия в бъдещия свят?

— Когато бях по-млад, мислех, че ние, испанците, можем да бъдем само жертви или палачи. А това за надзирателите съм го пропуснал.

— Но няма никакво съмнение. Историята на икономическата и политическата емиграция на Испания е пълна с надзиратели. Още от деветнайсети век насам. Политическите и икономическите емигранти са дали на Европа и Америка чудесни надзиратели. Баща ми емигрира през хиляда деветстотин трийсет и девета и беше горски пазач в Южна Франция, докато се наложи да бяга от германците. От Дитер и неговите момчета.

Дитер по навик изръмжа в знак на протест, като че ли отвръщаше на някаква често повтаряна шега.