Мануэль Монтальбан - Самотата на мениджъра. Пианистът

„Ромберг е много мил човек въпреки строгия си вид. Истински обичаше Антонио. Той би могъл да ви помогне.“ Това бяха думите на Конча от Валядолид.

— Шефе, Бромуро е отишъл на лекар и е оставил бележка, че няма да се върне преди един.

— Какво му е?

— Не знам. Отишъл да си изследва урината.

— Сигурно търси следите на бромида 15, който според него слагат във всяко ядене и напитка, за да не изпадаме в сладострастие.

— Нещо такова ще да е, шефе, защото мен от десет месеца хич ме няма в това отношение.

Карвальо отново бе вдигнал телефонната слушалка:

— Банка „Уркихо“? Отделът за проучвания, моля. Полковник Пара. Извинете, Педро Пара.

В университета Педро Пара бе известен като Полковник Пара. Не го напускаше натрапчивата идея да организира антифашистко съпротивително движение в планините и всяка неделя тренираше катерене и спускане по стръмни скали. Все търсеше случай да направи свещ или някоя и друга лицева опора, за да демонстрира добрата си физическа форма. Уреждаше нелегалните срещи в близките до града възвишения, непременно на места, по които се стигаше с пъхтене, като част от усилията отиваха за цветисти ругатни по негов адрес, а другата едва успяваше да осигури оцеляването на дихателните органи. Малко нещо бе останало от онзи Полковник Пара. Сега той работеше като икономист в банка „Уркихо“ и само загарът във форма на триъгълник над разкопчаната яка на ризата, белег на всеки заклет скиор, издаваше носталгията или зова на планината.

— Пепиньо, жив ли си?

— Педро, нужна ми е помощта ти.

— Направо на въпроса, както винаги. Казвай.

— Искам да ми дадеш сведения за „Петни“, многонационалната компания. За операциите й в цял свят. В Испания. И известното, и неизвестното.

— Прочети която и да е книга за падането на Алиенде и ще научиш всичко за „Петни“. Поне в международен аспект. Що се отнася до Испания, мога да ти помогна. Тук има хора, които се занимават с компаниите. Какво става? Да не се връщаш към политиката?

— Няма такова нещо.

— Дано поне по този случай да се видим. Една разходчица до планината, за да си припомним старите времена, Вентура.

— Вентура ли?

— Ха, не помниш ли бойното си име?

Бромуро се хвърли върху обувките му и преди Карвальо да отвори уста, вече ги беше лъснал.

— Ходиш като господар, харчиш като господар, храниш се като господар, а обувките ти са по-мръсни и от цървулите на боклукчия.

— Боклукчиите вече не ходят с цървули.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Слушай, наостри си добре ушите и ще те направя богат. Намерен е труп на мъж без долни гащи и с женски пликчета в джоба. Близо до Вик.

— Да не е някой производител на салами?

— На какво ти намирисва?

— Намушкан ли е бил?

— Не, застрелян.

— Странно. Намирисва ми на сутеньори, обаче те обикновено използват нож. Знае ли се чии са пликчетата?

— Не ставай глупав. Ако се знаеше чии са, мислиш ли, че щеше да има нужда от частен детектив? Наостряй си ушите, Бромуро, да видим какво можеш да научиш.

— Какъв тип проститутка би могла да е замесена?

— Скъпоплатена. Бил е паралия, налагало му се е да бъде дискретен и сигурно си е имал две или три постоянни.

— Пепе, от четирийсет години кръстосвам тоя град напред-назад с разкапани бъбреци, но със здрави очи и това ще бъде първият случай на сводник с положение, който да стигне до убийство. Един хубав бой — това да, но убийство, и то с патлак… хич не ми звучи, Пепе. Сред евтини проститутки бива, но сред по-издигнатите — не, не ми изглежда вероятно.

— Искам да чуеш всичко, което се говори за случая.

— Щом свърша, отивам в банята, измивам си ушите със сапун и тръгвам.

— Защо си ходил на лекар?

— Да му занеса една пура, ако нямаш нищо против. Зле съм, много съм зле. Най-сетне и ти да попиташ. Бъбреците ми са като прогнили, стомаха ми хич го няма, а погледни ми езика.

На височината на коленете на Карвальо се появи набразден от всичкия никотин на тоя свят език, целият на бели и жълти ивици.

— Прибери тая гадост, че ми се повдига.

— Откога ви казвам, че съм зле, но кой ти обръща внимание. Лекарят от Социалното ме постави на диета, кучият му син. Месо на скара, зеленчуци и плодове според сезона. Представяш ли си! Аз, който обядвам с вермут, с някое и друго мезенце и кафенце с коняк за десерт! Изкарвам по сто песети на ден, а сто песети и за една ябълка не стигат. Хич и не мислят тия! Всичкият им мозък е отишъл за науките и после — край. Плещят глупости, правят те на маймуна и ти измъкват паричките. А дали си добре или зле, не ги е еня. Защото, речеш ли да не им обръщаш внимание, пак ще си умреш. Не знам как го правят, но си е точно така. Я какво стана със зет ми. Взел нещо да слабее и отишъл на доктор. Рак, му казал. Рак има баща ви, отговорил зет ми. Ама така и излезе. Имаше рак и умря след три месеца. Аз обаче си мисля, че умря, защото знаеше, че е болен от рак. А такива случаи — колкото щеш. Живееш си спокоен, отиваш един ден на лекар, а той ти рече: „Рак“, и ако щеш, вярвай, Пепе, хваща те рак. Така и не успяват да ти помогнат, особено на моята възраст. Сега само могат да ти кажат от какво ще умреш.