Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Един човек също правеше особено впечатление на Пери — стегнат, изправен мъж, с коса като сребристосиво кепе, пълно лице и ясно очертана долна челюст. Когато беше сам, имаше вид на свадлив — ъглите на устата му бяха извити надолу, очите сведени, сякаш унесен в невесели мисли. Беше олицетворение на неумолима строгост. И все пак не беше съвсем така, защото понякога затворникът го виждаше да се спира и разговаря с познати, да се шегува и да се смее с тях. Тогава изглеждаше безгрижен, весел, общителен. „От онези хора, които виждат човешката страна на въпроса“ — важно обстоятелство, защото човекът беше Роулънд Х. Тейт, съдия от 32-ра юридическа секция, който щеше да бъде председател на съда в процеса „Щат Канзас срещу Смит и Хикок“. Тейт, както скоро научи Пери, беше старо и уважавано име в Западен Канзас. Съдията беше богат, развъждаше коне, притежаваше много земя и казваха, че жена му е много красива. Имаше двама сина, но по-малкият беше починал, трагедия, която много се отрази върху родителите и ги принуди да осиновят едно доведено в съда изоставено, бездомно момченце. „Струва ми се, че има добро сърце — каза веднъж Пери на мисис Мейър. — Може би ще бъде по-снизходителен към нас.“

Всъщност Пери не разчиташе на това; той вярваше в думите, които бе писал на Дон Къливън, с когото сега кореспондираше редовно; неговото престъпление беше „непростимо“ и той беше убеден, че ще „изкачи онези тринадесет стъпала“. Но все пак имаше известни надежди, защото и той беше замислил бягство. Зависеше от двама млади хора, които бе забелязал, че го гледат. Единият беше червенокос, другият с тъмна коса. Понякога, застанали на площада под прозореца на килията, те му се усмихваха и му правеха знак — или така поне той си въобразяваше. Никога не разменяха думи и след като постояваха около минута, те си отиваха. Но затворникът беше убеден, че младежите, вероятно водени от желание за приключения, имат намерение да му помогнат да избяга. С тази цел той нарисува карта на площада, посочвайки местата, където най-удобно би се паркирала „кола за бягството“. Под картата написа: „Имам нужда от трионче №5. Нищо друго. Но съзнавате ли какви ще бъдат последствията, ако ви хванат? (Кимнете, ако знаете.) То може да означава дълго лежане в затвора. А може и да ви убият. И всичко това за някого, когото не познавате. По-добре помислете още веднъж! Сериозно! Освен това откъде да знам дали мога да ви се доверя? Отде да знам, че не е номер да ме изкарате вън и да ме застреляте? Ами Хикок? Всички приготовления трябва да включват и него.“

Пери пазеше този документ на масата си, завит и готов да бъде пуснат от прозореца следващия път, когато младежите дойдат. Но те вече не се появиха, той не ги видя. Накрая почна да се чуди дали не са били мираж. (Мисълта, че може би не е нормален, може би е луд, го беше тревожила дори „когато бях малък и моите сестри ми се подиграваха, защото обичах лунната светлина. Обичах да се крия в сянката и да наблюдавам луната.“) Призраци или не, Пери престани да мисли за младите хора. Друг начин за бягство, самоубийството, ги измести от размишленията му и въпреки мерките на пазача (огледало, колан, вратовръзка, връзките на обувките бяха иззети) той беше измислил начин как да го извърши. В неговата килия също имаше вечно горяща електрическа крушка, но за разлика от Хикок имаше метла и като прихващаше крушката с краищата на метлата, можеше да я отвърти. Една нощ сънува, че е отвъртял крушката, счупил я и със счупеното стъкло е прерязал вените на китките и на глезените си. „Усетих, че дъхът и светлината ме напускат — каза той, когато по-късно описваше съня си. — Стените на килията паднаха, небето се разтвори и аз видях голямата жълта птица.“ През целия му живот — като зле гледано дете, като разпуснат младеж, като затворник — огромната жълта птица с глава на папагал се беше възвисявала в сънищата на Пери. Ангел отмъстител, който унищожаваше враговете му или, както сега, го спасяваше от смъртна опасност: „Тя ме вдигна, понесе ме нагоре… нагоре, сякаш бях лек като мишка. Виждах площада долу, хората тичаха, шерифът стреляше по нас, всички бяха побеснели от яд, че съм свободен, че летя, че съм по-щастлив от тях.“

Процесът беше насрочен за 22 март 1960 г. В седмицата преди тази дата адвокатите от защитата често се консултираха с обвиняемите. Разискваха дали ще бъде целесъобразно да настояват делото да се гледа в друг град, но както по-възрастният адвокат — мистър Флеминг, посъветва клиента си: „Няма значение къде в Канзас ще се гледа делото. Настроението в целия щат е еднакво и за нас вероятно е най-добре да останем в Гардън Сити. Това е набожен град. Единадесет хиляди жители и двадесет и две черкви. Повечето от проповедниците са противници на смъртното наказание, казват, че не е нравствено, не е християнско; дори пастор Коуън, свещеникът на Клътърови и много близък техен приятел, е държал проповед против смъртното наказание, имайки предвид този случай. Не забравяйте, че всичко, за което можем да се надяваме, е да спасим живота ви. Мисля, че вероятността тук е същата, както и във всеки друг град.“