Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Името не означаваше нищо, но Пери веднага го позна на снимката — млад войник с късо подстригана коса и кръгли, твърде сериозни очи. Той препрочете писмото много пъти и макар че намери религиозните намеци съвсем неубедителни („Мъчил съм се да вярвам, но не вярвам, не мога и няма смисъл да се преструвам, че вярвам.“), то го развълнува. Ето един нормален и почтен човек му протягаше ръка, човек, който някога го бе познавал и харесвал; и който сега се подписваше „приятел“. С благодарност той отговори веднага:

„Драги Дон, дявол да го вземе, да, помня Дон Къливън…“

Килията на Хикок нямаше прозорец. Тя гледаше към един широк коридор с врати на други килии. Но Дик не беше изолиран, имаше хора, с които да разговаря; голям оборот от пияници, фалшификатори, побойници и мексикански скитници. С непринуденото си бъбрене, с мръсните си вицове и смели шеги той беше популярен между затворниците. (Но между тях имаше един, който не можеше да го търпи — някакъв старец, който му съскаше: „Убиец! Убиец!“, и веднъж го заля с кофа помия.) Общо взето, Хикок външно изглеждаше необикновено спокоен млад човек. Когато не разговаряше или не спеше, той лежеше на леглото си, пушеше или дъвчеше дъвка, четеше спортни списания и евтини криминални романи. Често просто лежеше, загледан в голата електрическа крушка, и си подсвиркваше стари любими песни. („Трябва да си била красиво бебе“, „Поемай към Бъфало“) Крушката светеше денонощно и той мразеше монотонния й надзор; пречеше на съня му и, по-точно, излагаше на опасност успеха на тайните му замисли — бягство. Всъщност Дик не беше нито толкова спокоен, колкото изглеждаше, нито толкова примирен; имаше намерение да направи всичко възможно, за да избегне „пътуването до Голямата люлка“. Убеден, че процесът, където и да се гледаше в границите на щата Канзас, ще доведе до тази церемония, той бе решил да разбие затвора, да грабне някаква кола и да вдигне прах. Но първо трябваше да се снабди с оръжие. Няколко седмици си правни „ножче“ — инструмент, много подобен на ледокоп — който ще се намести със смъртоносна елегантност между плешките на заместник-шерифа Мейър. Оръжието се състоеше от дръжка, парче твърда тел, които бяха част от четка за клозет. Беше я задигнал, разглобил и скрил под дюшека си. Късно нощем, когато единствените звуци бяха хъркания, кашлици и тъжното пищене на влаковете, които тътнеха през тъмния град към Санта Фе, той пилеше жицата о циментовия под на килията. И докато работеше, си измисляше план за бягство.

Веднъж, първата година след като бе завършил гимназия, Хикок пропътува на автостоп Канзас и Колорадо.

— То беше, когато търсех работа. Пътувах с един камион. Шофьорът и аз малко се спречкахме, почти без причина, но той се нахвърли отгоре ми, удари ме по лицето и ме изрита навън. Просто ме остави на пътя. Високо горе в планините Роки. Валеше лапавица и аз вървях мили наред. От носа ми течеше кръв като от петнадесет заклани прасета. По едно време дойдох до няколко дървени хижи върху горист хълм. Летни хижи, всички заключени и необитавани по това време на годината. Разбих вратата на една и влязох. Вътре имаше дърва за горене, консерви и дори малко уиски. Останах там повече от седмица и това е едно от най-хубавите ми преживявания. Въпреки че носът много ме болеше и очите ми бяха жълто-зелени от удара. А когато снегът спря, показа се слънцето. Никога не сте виждали такова небе. Като в Мексико. Ако, разбира се, в Мексико имаше студен климат. Претърсих и другите хижи, намерих малко пушена шунка, едно радио и една пушка. Беше чудесно. Цял ден бях на открито с оръжие и лицето ми на слънце. Чувствах се добре — като Тарзан. Всяка вечер ядях фасул и пържена шунка, увивах се с одеяло до огъня и заспивах, докато слушах радио. Никой не дойде наблизо. Обзалагам се, че бих могъл да стоя там до пролетта.

Ако бягството успееше, това бе пътят, който Дик беше избрал — да тръгне към Колорадските планини, да намери там хижата, в която да може да се укрива до пролетта. (Разбира се, сам. Бъдещето на Пери не го засягаше.) Перспективата за едно толкова идилично временно прекарване го вдъхновяваше и той така изпили телта, че я направи гъвкава и остра като кинжал.

Четвъртък, 10 март. Шерифът претърси всички килии и намери „ножче“ под дюшека на Д. Питам се какво е имал наум (усмихвам се).

Наистина Пери не мислеше, че работата е за смях, защото Дик, размахвайки опасно оръжие, би изиграл решителна роля и за плановете, които Пери сам подготвяше. С минаването на седмиците той опозна живота на площада пред съда, неговите обитатели и навиците им. Котките например: двата мършави сиви котарака, които винаги привечер се появяваха и обикаляха площада, спирайки се да оглеждат паркираните наоколо коли — държането им озадачаваше Пери, но мисис Мейър му обясни, че котките се навъртат за мъртви птички, притиснати между решетките на радиаторите. Оттогава насетне бе болезнено за него да наблюдава котараците. „Защото по-голямата част от живота си съм правил каквото те правят. Същото!“