Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Бащата и сестрата на Пери Смит нито дойдоха да го видят, нито му писаха. Предполагаше се, че Текс Джон Смит промива някъде злато в Аляска и властите въпреки всички усилия не можаха да го открият. Сестрата обясни на детективите, че се страхува от брат си и настоятелно помоли да не му съобщават сегашния й адрес. (Когато казаха това на Смит, той леко се усмихна: „Колко жалко, че тя не беше в къщата през онази нощ. Каква мила сцена щеше да бъде!“)

Като се изключат катеричката, Мейърови и редките консултации с адвоката му, мистър Флеминг, Пери беше много самотен. Липсваше му Дик. „Много мисля за Дик“, писа той един ден в импровизирания си дневник. След арестуването не им бе разрешено да влизат в контакт, а след свободата най-много искаше да поговори с Дик, да бъде пак с него! Дик не беше „твърдата скала“, както някога го беше смятал; „прагматичен“, „мъжествен“, „истинско безочливо момче“; беше доказал, че е „доста слаб и повърхностен“, „подъл страхливец“. Въпреки това от всички хора на света той беше човекът, когото Пери чувстваше най-близък в момента — защото те двамата бяха поне от една порода, братя от Каиново потекло. Отделен от него, Пери се чувстваше „съвсем сам. Като прокажен. С когото само един луд ще иска да има вземане-даване“.

Но по това време, една сутрин към средата на февруари, Пери получи писмо. Пощенското клеймо беше от Рединг, Масачузетс, а съдържанието следното:

Драги Пери, със съжаление научих за бедата, в която си изпаднал, реших да ти пиша и да ти кажа, че те помня и бих искал да ти помогна с всичко, което мога. В случай че не си спомняш името ми, Дон Къливън, прибавям и снимка, правена по време на запознанството ни. Когато неотдавна прочетох за теб във вестника, аз се сепнах и почнах да мисля за ония дни, когато те познавах. Макар че никога не сме били близки, интимни приятели, теб помня много по-добре от повечето момчета, които срещнах в армията. Трябва да е било есента на 1951 г., когато ти беше изпратен в 761-ва сапьорска рота във Форт Люис, Вашингтон. Ти беше нисък (аз не съм много по-висок), набит, мургав, с гъста черна коса и една почти постоянна усмивка на лицето. И понеже беше живял в Аляска, доста момчета те наричаха „ескимоса“… Един от първите ми спомени за теб е прегледът на шкафчетата в помещението ни. Доколкото си спомням, всички шкафчета бяха подредени, дори и твоето, само че вътре то цялото беше облепено с картини на полуголи момичета. Всички бяхме сигурни, че ще имаш неприятности. Но дежурният офицер прегледа набързо и когато свърши и той не ти каза нищо, всички разбрахме, че имаш нерв. Спомням си, че беше доста добър играч на билярд и си представям съвсем ясно как играеше в билярдната на ротата. Беше един от най-добрите шофьори на камион в поделението. Помниш ли армейските полеви задачи, с които излизахме? При едно пътуване през зимата, си спомням, всеки един от нас беше прикрепен към определен камион до приключване на задачата. В нашето поделение военните камиони нямаха отопление и в кабините ставаше много студено. Помня, че ти изряза дупка в дъските на твоя камион, за да може топлината от мотора да прониква в кабината. Причината, поради която помня това тъй добре, е впечатлението, което ти ми направи, защото „увреждането“ на военно имущество беше престъпление, което строго се наказваше. Разбира се, аз бях съвсем новак в армията и вероятно се страхувах да не прескоча правилата, но помня, че ти се усмихна на това (и беше на топло), а аз се тревожех (и мръзнех). Сега се сещам, че ти си купи мотоциклет и смътно си спомням, имаше някакви неприятности с него — преследва те полицията или катастрофира? Каквото и да беше, тогава за пръв път разбрах, че си доста необуздан. Може би някои от спомените ми не са точни; това беше преди повече от осем години и ние бяхме заедно около осем месеца. Но си спомням, че с теб се разбирах много добре и ти ми беше симпатичен. Винаги изглеждаше весел и наперен, беше добър войник и не си спомням да си се оплаквал от нещо. Разбира се, явно беше, че си много своенравен, но в това отношение малко зная за теб. Сега наистина си загазил. Опитвам се да си представя как изглеждаш сега. За какво мислиш. Когато за пръв път прочетох за теб, бях потресен. Наистина! После оставих вестника и се залових да правя нещо друго. Но мисълта ми се върна към теб. Не се задоволявах просто да те забравя. Аз съм или се мъча да бъда доста религиозен. (Католик.) Но не съм бил такъв винаги. Просто се носех по течението, без да мисля за единственото важно нещо. Никога не се замислях за смъртта и вероятността за вечен живот. Живеех твърде бурно: кола, колеж, момичета и тъй нататък. Но малкият ми брат умря от левкемия, когато беше само на седемнадесет години. Той знаеше, че умира, и после се питах какво е мислил тогава. А сега се питам ти какво мислиш. Не знаех какво да кажа на моя брат в последните седмици, преди да умре. Но сега зная какво да кажа на теб. И затова ти пиша: защото бог те е създал, както създал и мене и те обича, както обича и мен. Ние малко знаем за божията воля, но това, което те е сполетяло, можеше да сполети и мен. Твой приятел: