Анри Труайя - Ейглетиерови

След като се възхити на прическата на дъщеря си, Люси я заведе в пералнята, където бе започнала да глади някаква блуза.

— Нали разбираш, че не мога да оставя Мари да ми глади блузите. От известно време тя похабява всичко! Пратих я да разходи Лики в градинката. Виждат се оттук. Погледни…

Франсоаз се наведе от прозореца и долу, в градинката с циментирани алеи, забеляза няколко седнали една до друга жени, които наблюдаваха как си играят двадесетина пъстроцветни точици — децата на жилищния блок.

Часът беше десет и половина предобед. Приятно слънце обливаше фасадите и пламтеше по бухналата зеленина.

— Видя ли я? — попита Люси.

— Не — отвърна Франсоаз. — Не мога да я позная от толкова далече.

Зад нея ютията изсъска, като се плъзна по мокрия плат.

— Лики е с розовото ескимосче. Точно онова, което ти й подари. Впрочем скоро ще се приберат. Нали ще останеш да обядваш с нас?

— Щом като искаш…

— Разбира се, че искам! Ивон ще бъде възхитен! Любопитна съм да чуя какво ще каже за прическата ти. За мене тя е чудесна. Пък и много хубаво си се гримирала. Обаче аз на твое място бих изтеглила и по една черта върху клепачите. Така очите стават по-изразителни.

Франсоаз се обърна и изгледа майка си — тя изглеждаше много млада и много руса. Люси сложи ютията върху поставката и намести блузата. Тази стая, предназначена за спалня на гости, но превърната сега в пералня, беше отрупана с кутии. Една електрическа шевна машина, съвсем нова, стърчеше върху метална масичка. На земята бе поставен панер, препълнен с изпрано бельо за гладене. В ръбовете на паркета блестяха изпуснати игли.

— Търсил ли ме е някой по телефона? — попита Франсоаз.

— Не. Защо?

— Възможно е Карол да се обади. Вчера казах вкъщи, че ще пренощувам тук, при тебе. Но излъгах. В действителност аз спах у една приятелка…

Изненадана, Люси се надигна над масата за гладене. Зениците й широко се разтвориха между клепачите, отрупани с черен грим. Тя заговори развълнувано:

— Но това е много сериозно, момичето ми! Защо си постъпила така?

— Спречках се с Карол…

— По какъв повод?

— О, за нищо!

Люси отново хвана ютията и с все сила я тласна напред.

— Груба ли беше с тебе? — попита тя. — Предполагах, че добре се разбирате въпреки всичко!

— Не ме разпитвай, мамо, моля ти се.

— Добре! Добре! — прошепна Люси, като продължи да глади старателно. — Ами тогава… Всъщност какво искаш?…

Вероятно тя нямаше желание да научи повече. Въобще не проявяваше интерес към онова, което ставаше на улица „Бонапарт“. Голяма философска, въздишка надигна гърдите й, стегнати в модерен сутиен.

— Неизбежно е, мила моя — продължи тя. — Аз дори съм изненадана, че досега не си се карала с тази жена. Както и да се държи, тя си остава чужда за вас! Ах, бедните ми зайчета! Но трябва да бъдете разумни. Това е животът. В края на краищата ти си на осемнадесет години, скоро ще се омъжиш…

Тя бавно движеше ютията по маншетите на блузата. Коприната съскаше под горещата стомана. Франсоаз пое дълбоко въздух и каза:

— Знаеш ли, мамо, аз много размишлявах през последните дни. Искам да дойда да живея тук.

Тя забеляза как лицето наемайки й се преобрази.

— Да живееш тук? Как така?

— Искам да кажа… да живея с тебе, при вас…

При тези думи очите на Люси загледаха неодобрително, дори с уплаха. Тя остави ютията и измърмори:

— Не е възможно!

— Защо, мамо?

— Но… ние… ние нямаме свободна стая!

— Ами тази? Уверявам те, че тук ще се чувствувам много добре!

— Виж какво, Франсоаз, тази стая ми служи за пералня. Толкова ми е необходима. А след години… след години Анжелик ще спи тук… Не, всичко е толкова сложно… А освен това баща ти ще се разгневи! Не ми се иска да се разправям с него!…

Люси говореше припряно, с неубедителен и сърдит глас. Можеше дори да се каже, че е възмутена от дъщеря си, загдето я поставя в такова деликатно положение. Франсоаз остана изумена и като я слушаше, имаше чувството, че около нея се образува бездна, която никога няма да се запълни. Един след друг хората, на които тя разчиташе, разкриваха пред нея истинския си лик. И изведнъж реши, че майка й е виновна за нещастията, които днес се сипят върху семейството им. Ако майка им не бе се развела, нямаше да има трагедии нито с Жан-Марк и Карол, нито с нея… Всички щяха да живеят заедно и щастливо в апартамента на улица „Бонапарт“. Люси сгъна грижливо блузата си и я постави върху един стол. Устата й бе свита в недоволна гримаса. За първи път в живота си Франсоаз гледаше с омраза и гняв тази силно гримирана жена, която бе изоставила децата си, бе тръгнала след друг мъж и която сега, свила се в личното си щастие, изпадаше в ужас от страх, че ще я безпокоят. Да, всичко е по нейна вина! Дори на една Карол можеше да се прости, но не и на нея!