Анри Труайя - Ейглетиерови

— Не можех повече да остана — измънка тя. — Трябваше да се прибера вкъщи…

— Можеше да ме събудиш!

— Беше ли нужно? Знаех, че ще ви видя тук, още днес следобед…

— Какво ще правиш сега?

— Нищо.

— Искаш ли да дойдеш при мене след един час?

Гледаше я право в очите нежно и настойчиво. Неочаквано тя пожела да бъде пак в обятията му. С разтреперани крака прошепна:

— Да.

Той си отиде. Тя се позабави няколко минути в библиотеката, докато се съвземе и излезе.

На улицата се сблъска с Патрик, който я чакаше. Бе забравила, че има среща с него. Ядоса се, че положението се усложнява. Колко малки бяха очите му зад тия очила! А досега не бе забелязала!

— Най-после да те видя! — каза той. — От колко време!… Какво става с тебе?

— Много бях заета тези дни!

— Забелязах! Колкото пъти ти телефонирах, все не можех да те намеря!

— Все пак вчера ти се обадих.

— Да, по чудо!

Направиха няколко крачки по посока към Сена.

— Можем да пием по чашка — предложи той.

— Знаеш… Много бързам — отвърна Франсоаз.

— Какво значи това бързам? Нали се уговорихме да се срещнем в четири часа!…

— За нещастие случи ми се нещо непредвидено… Едно задължение в последния момент… Глупава работа!

— Не си ли свободна?

— Не… Но все пак няколко минути… Ще си поговорим така, като вървим… Аз тъкмо исках да ти кажа, Патрик… Мисля, че ние, ти и аз, не си подхождаме… Изпитвам към тебе голямо приятелство, голяма обич, обаче това е недостатъчно, за да се изгради един живот…

Изведнъж й се стори, че е много лесно да скъса. Думите й идваха сами, тласкани от една ясна и неоспорима мисъл. Патрик надигна глава. Учудването му придаваше глупав вид.

— Хм! Не съм съгласен! — каза той. — Съвсем не съм съгласен! Може би преживяваш някаква криза. Това е типично за жените! Но аз, който не съм си загубил ума…

Тя с досада слушаше неговите възражения, въпроси и увещанията му. Той искаше да узнае какво е станало. Не обича ли някой друг? Дали не е направил нещо, което тя не е харесала? Човек не може да се отдръпва така без причина! Ами проектите им? Може ли да се откаже от тях още при първо хрумване!… А самият той я обича, не се е променил… На всичко тя отвръщаше уклончиво и със студен тон. Колкото повече той упорствуваше, толкова по-спокойно тя го осъждаше. Начинът, по който изказваше мъката си, не я разчувствува. Влюбена в друг мъж, тя не можеше да се смили над него. Дори й се струваше, че Патрик е неспособен да страда. Искаше й се да го измете от пътя си. Наистина любовта е жестоко чувство. Бе обещала да бъде в пет часа у Александър Козлов. Беше четири и двадесет. Като стигнаха до кея, тя се завъртя на токчетата си и се насочи към улица „Сен Пер“.

— Защо тръгваш натам? — попита Патрик.

Вместо да отвърне, тя въздъхна:

— Бедни ми Патрик, недей спори, защото е излишно. Няма да се откажа от решението си. Трябва да се разделим.

— Накратко казано, отричаш се от думата си? — каза той с такова високомерие, което й се видя смешно.

— Както щеш…

— Добре! Аз обаче не се отказвам от това, което съм ти казал! Впрочем убеден съм, че си тръгнала по крив път. Ще те чакам колкото е необходимо.

Тя бе трогната от упоритостта му. Никаква изява на отчаяние, но смирено разчитане на бъдещето. Това бе истинският Патрик!

— Искаш ли да останем приятели? — подзе той.

— Ами да.

— Ще ти телефонирам тези дни. Не по-рано от събота. Трябва да се подготвя за един колоквиум. Но след това…

— Добре!

— Мога ли да те придружа, още малко?

— Не, Патрик!

Подаде му ръка. Той я стисна леко, с върха на пръстите си, погледна я безизразно, обърна се и тръгна.

Дълго време тя не можа да се освободи от мисълта, че е извършила лоша постъпка. Това чувство се разсея чак когато стигна на улица „Бак“. Беше пет и десет и тя съжали, че е загубила десет минути. Нямаше ли да й се скара Александър Козлов, загдето бе закъсняла? Изкачи стълбите с препълнено от плаха радост сърце.

Даниел излезе от кабинета, като стъпваше внимателно върху килима, сякаш той бе отрупан с цветя. Това, което бе решено тук за десет минути, надминаваше всичките му мечти. Вместо да изпрати писмото, което вчера бе написал на пишеща машина, той бе решил, когато излизаше от лицея, да хване бика за рогата — да отиде сам във фирмата „Кодак-Пате“ и да помоли за среща с директора. В случай на отказ щеше да поиска да го приеме друг път. Тия работи трябва да се уговарят лично. Всичко тръгна като по релси. Естествено прие го не директорът, а друг някакъв господин, също така важен. Беше на солидна възраст, най-малко на четиридесет, носеше очила и пушеше малка лютива пура. Отначало Даниел се изплаши, но постепенно, окуражен от усмивката на събеседника си, успя да изложи проекта си така свободно, както пред своите съученици. В резултат личността, като се усмихваше все по-широко, повика една секретарка, издиктува й писмо, което подписа…