Анри Труайя - Ейглетиерови

Излязъл веднъж на улицата, Даниел зачете документа с такова вълнение, сякаш държеше в ръцете си военна заповед:

Господине,

Във връзка с днешния ни разговор ние се задължаваме да Ви предадем на 1 юли т.г. материалите, изброени в приложения към това писмо списък. Тези материали Ви се предоставят, за да можете да снемете един филм и една поредица от черни и цветни снимки по време на пътуването, което ще направите това лято до Брега на слоновата кост със средства, отпуснати ви от фондацията „Зелиджа“. В замяна на това Вие се задължавате да предадете на нашата фирма копие от споменатия филм и да ни предложите да изберем за нашата рекламна служба двадесет снимки от тези, направени с ленти, които ние ще Ви дадем. Тъй като ще се завърнете на 15 септември, Вие ще трябва да ни представите упоменатите материали преди края на същия месец.

Като Ви пожелаваме успех, ние Ви молим, господине, да приемете нашите искрени почитания.

Даниел изпъчи гърди. Един човек, когото виждаше за първи път, му бе оказал доверие. Той щеше да отпътува с апарати, които струваха хиляди франкове. Отнесоха се към него като към професионален репортьор, пишеха му „Господине“, пожелаваха му успех, той ще учуди света! Горделива усмивка се появи по устните му. Струваше му се, че тази неволна усмивка се предава и на минувачите, че целият свят го намира за симпатичен, че на земята има само щастливи хора. Сега, когато бе уверен, че ще има последен модел снимачна камера и ленти, въпросът за репортажите бе напълно решен. Оставаше пътуването. Той не искаше да похарчи още при тръгването си стипендията от четиристотин и петдесет франка. Пък и това не бяха много пари. Ще може ли там, намясто, да си намери някаква работа, за да има с какво да живее? Трябваше да се подготви за тежки дни. Утре, четвъртък, имаше свободен полуден. В различните мореплавателни компании ще проучи дали не би могъл да получи билет с намаление (дори гратис, защо не?) от Марсилия до Абиджан в някой товарен кораб. Сгъна писмото, постави го в портфейла си и с радост си помисли за изненадата в семейството, когато тази вечер, на масата, съобщи резултата от своите постъпки. Точно тази вечер Жан-Марк ще си бъде вкъщи. И двамата ще бъдат център на внимание! Обзе го желание да литне. Качи се на мотопеда си, натисна педала и изпита голямо удоволствие, когато моторчето забръмча. Този шум бе за него символ на силата, на здравето в живота. Как може човек да обича тишината? Той потегли бързо с писмото до сърцето си.

Писмото мина от ръка в ръка и обиколи масата. Даниел тържествуващ наблюдаваше изражението на всяко лице: най-учудена бе Карол, чиито очи хитро блестяха. Тя се наведе любезно към Франсоаз, която бе малко замечтана, малко отпусната, както обикновено, и извика:

— Прочети! Това е нечувано! Даниел, ти си се наредил като бог!

— По-добре кажи, че има страшен късмет! — подхвърли Жан-Марк.

— Защо? — извика Даниел. — Опитах и това е!

— И си попаднал на изключително разбран тип!

— Защото знаех как да му обясня! На мое място ти би мънкал!

— Да, положително! — каза Жан-Марк, като се засмя малко надменно.

Даниел се вгледа в баща си: и той изглеждаше доволен, но се въздържаше да изкаже мнението си. Филип поиска пак писмото, прочете го отново и каза:

— Трябва да се застраховат всички тези материали.

— Ах, така ли? — каза Даниел. — Че защо?

— В случай че ги похабиш или загубиш…

— Това е вярно!

— И тъй като си още малолетен, вероятно ще трябва да направя застраховката на мое име. А как смяташ да уредиш пътуването си?

Даниел се наду от важност. Беше център на внимание. Докато Мерседес сменяше чиниите, той обясни бавно как бе решил да действува — още утре ще обиколи различните параходни компании. Баща му го прекъсна:

— Никой няма да ти даде безплатен билет. Най-добре ще бъде да си купиш един билет трета класа за някой пътнически кораб, който пътува между Марсилия и Абиджан.

— Много е скъпо, татко! — каза Даниел.

— Не повече от шестстотин франка!

— А пък аз ще получа четиристотин и петдесет!

— Ще те финансирам до разликата. А когато пристигнеш там, ще се отнесеш до един от моите клиенти, господин Томасин, който живее в Абиджан. Ще му пиша. При нужда ще ти дава пари до една известна сума, която ще определим заедно с тебе.

— А как ще върна тия пари? — попита Даниел.

— Не се грижи за това! Аз, твоят баща, имам право да те улесня малко в това начинание.

Даниел се отчая: