Анри Труайя - Ейглетиерови

— Кой е?

Франсоаз влезе. Карол, изтегнала се в едно кресло, четеше. Тя вдигна миролюбив поглед към младото момиче.

— Няма да вечерям вкъщи и няма да се прибера тази вечер — каза Франсоаз сухо. — Отивам у майка си.

Карол остави книгата на масичката до себе си и прошепна:

— Не ти позволявам, Франсоаз…

— Ти не можеш вече нищо да ми забраняваш!

Изражението на Карол стана сурово.

— Забранявам ти да излезеш, преди да се върне баща ти, чуваш ли ме? — каза тя. — Ще искаш от него разрешение!

Лек гняв прозвуча в думите й. Франсоаз разбра, че за първи път Карол изпитва страх пред нея. Без да се плаши от това разгневено и загрижено лице, тя извика:

— Не! Ти ще му кажеш вместо мене! И ако имаш кураж, ще му обясниш защо съм излязла! Съмнявам се, че ще те оправдае!

Тя излезе, като тресна силно вратата. Помисли си за миг, че Карол ще изтича след нея, за да се опита да я задържи. Но нищо не мръдна в затихналия апартамент.

На улицата Франсоаз бе зашеметена от свободата. Александър Козлов трябваше да се е прибрал у дома си. Ще го намери. Какво ли ще каже, като я види. С големи крачки тя премина по улица „Бонапарт“, без да обръща внимание на минувачите, които я блъскаха. Времето бе хубаво. Няколко момчета се кискаха в една открита кола. Котка, свила се на кълбо, се препичаше във витрината на антикварен магазин. Тясната улица завърши пред светъл площад. Изведнъж църквата „Сен Жермен де Пре“ се извиси пред нея като някаква преграда. Тя идваше толкова често тук. Като дете, а и после, като младо момиче, носеше тук като дар своите грижи, своите радости и мъки. И всеки път излизаше успокоена от размислите в тишината и прохладата на този храм. Да блъсне вратата, да се вмъкне в приятния полумрак, да се помоли… Имаше такова желание в сърцето и в главата й, но се въздържа… Знаеше, че ако изпадне в религиозно вдъхновение, после няма да има смелостта да отиде там. Александър Козлов бе прав! Всеки си има такъв бог, какъвто заслужава. Някакъв бог, дребнав и стар, обитава църквата, която верующите посещават в неделя; а друг бог, богът на свободния дух, живееше навън. С този именно бог тя искаше сега да общува. Той я разбира и окуражава лудостта й, защото обича всички млади, буйни и благородни души. Откъсна погледа си от камбанарията със сиви камъни и отправи очи към небето, така безкрайно и така блестящо, че душата й се смая. Колите спряха. Франсоаз премина площада. Зад гърба си още чувствуваше масивната църква. Но като отмина кафене „Флор“, съвсем я забрави.

Като зави по улица „Бак“, тя закрачи бавно. Не искаше да пристигне задъхана. Той живееше на втория етаж. Изкачи се по стълбите, подвоуми се пред вратата на апартамента, после протегна ръка и натисна звънеца. Никой не отвържа. Не беше се прибрал още. Слезе по голите, протъркани дървени стълби. Портиерката надигна прозорчето си и я видя, че излиза.

Тя се отдалечи от къщата и застана на ъгъла на улица „Варен“. Един полицай регулираше движението на това кръстовище. Започна да разглежда витрините. Десет крачки вдясно, десет крачки вляво и запомни всички стоки в този сектор. После разшири кръга на своя обход. Движеше се от аптеката до колбасарницата. Но на всеки две секунди погледът й се отправяше към входа на квартирата. Нямаше да го пропусне. Мина един час. Главата й тежеше от мисли. Изморяваше я потокът от непознати хора. Беше обаче уверена, че е способна да чака още дълго време. Много дълго време. Цяла нощ, ако трябва… Свечеряваше се. Отсреща светна един прозорец, после друг.

Изведнъж Франсоаз подскочи от радост. Сред многото минувачи най-после и той. Вървеше угрижен, погълнат от мислите си, с вестник под мишница и с половин хлебче в ръка. За какво ли мислеше?

Видя го как изчезна във входа. Пресметна времето, за което ще се изкачи по стълбите, почака още пет минути и влезе в къщата. Този път, щом позвъня, чу да се приближават стъпки. И в същия момент, необяснимо защо, тя се изплаши, поиска да избяга. Но краката й се бяха вдървили. Сърцето й биеше силно. Вратата се отвори пред нея.

— Франсоаз, какво се е случило? — каза Александър Козлов.

— Не можах да чакам до утре — прошепна тя.

Той се усмихна, хвана я за двете ръце и я въведе.

Бледа светлина проникна през лошо спуснатите пердета. Франсоаз протегна ръка, напипа ръчния си часовник до крака на дивана, надигна го до очите си, като се мъчеше да не мърда тялото си: пет часът и двадесет минути. Александър Козлов спеше до нея с полуотворена уста и с неподвижни крайници, сякаш бе удушен. Но от този труп лъхаше приятна топлина. Едната му ръка бе отпусната върху голото бедро на младото момиче. Тя си припомни какво бе станало и отново почувствува отвращение. Не можеше да разбере как толкова ласкави погледи и толкова пламенни думи могат да доведат до това състояние, до това хъркане и до тази мръсотия в самата нея. Тя бе вярвала, че любовта ще я приближи до бога, а сега се чувствуваше приравнена с животните. Можеше ли пак да уважава себе си след това падение? А Александър Козлов изглеждаше така щастлив от удоволствието, което изпита с нея! Той, сериозният мъж, с интереси към най-важните проблеми!… Как е възможно? Беше започнал да й говори на ти. Беше й благодарил. Поискал й бе прошка. Казал й бе: „Не се страхувай… Ще бъдеш щастлива, обещавам ти…“ Тя напразно си повтаряше тия думи — те не й връщаха нито гордостта, нито надеждата, навяваха й смъртна тъга. Това щастие съвсем не й подхождаше, то я бе обезличило. Нещо преливаше от сърцето й; от очите й течаха сълзи по бузите, в устата й, размекната и горчива. Не можеше да се въздържи. Скри лице в ръцете си, после с върха на пръстите си погали голите си рамене. Стана й неприятно от допира със собствената й плът, гладка, топла и удовлетворена. Спомни си за несъзнателното гърчене на крайниците си и стисна зъби. Каква мръсотия! И от тази срамна гимнастика, ако бог пожелае, се ражда дете! Как да си обясни това? Как да възприеме този факт? Всеки случай бог не одобрява това, което бе извършила. Иначе и душата й щеше да бъде удовлетворена като тялото. Бе извършила престъпление срещу себе си и срещу бога.