Анри Труайя - Ейглетиерови

— Вече нищо не се вижда! — каза Карол, протегна ръка и запали една лампа. — Разбира се, ще останете да вечеряте с нас — продължи тя.

— Не — каза Мадлен.

Измъчваше я мисълта, която не искаше да изкаже от страх, че ще признае поражението си. Най-после измърмори с нежелание:

— Жан-Марк ме помоли да не се срещам с вас. Аз му обещах, но не устоях и…

— И сега бихте желали да не му казвам за вашето посещение. Но разбира се, това е напълно естествено!

Дошла като обвинителна, сега Мадлен се чувствуваше в унизително положение, като досадна просякиня. От известно време всичко, което предприемаше, се обръщаше срещу нея. Тя стана.

— Тръгвате ли си? — попита Карол. — Тази вечер Филип няма да закъснее, така че ако не искате да се срещнете с него…

Франсоаз затвори телефона и остана замислена по средата на хола. Мадам Борделе я беше уведомила, че Мирел има жълтеница и няма да може да присъствува на урока. Жълтеницата е сериозна болест! Още вчера Мирел имаше лош вид, лицето й бе измъчено и бледо… Франсоаз реши да отиде да я види след няколко дни. Тя се разбираше добре с Мирел, която бе весела, лъчезарна и чиста като чаша с вода. И въпреки това не чувствуваше нужда да се сприятели с нея. Никога не бе имала истинска приятелка; другарки — още по-малко. Някога Маду често й натякваше за това. Диващина? Свенливост? Склонност към усамотяване? Чувствуваше се различна от момичетата на нейната възраст, живееше с други разбирания, в друго време, с други интереси. Погледна ръчния си часовник: четири и двадесет. Александър Козлов ще пристигне както обикновено в пет часа. Върна се бързо в стаята си.

След няколко минути Даниел влезе при нея, за да й покаже преписката, която си бе направил за своето пътешествие. Той отдаваше такова голямо значение на приготовленията си, че щеше да го огорчи, ако откажеше да прояви интерес. След като фондацията „Зелиджа“ го бе уведомила, че одобрява проекта му, веднага написа писма до посолството на Брега на слоновата кост в Париж и до различни ведомства в тази страна, че ще замине през юли. Франсоаз бе написала писмата на пишеща машина. Преписите бяха събрани в отделна папка. В друга бе подредил копия от писмата, които бе отправил до фирми за производство на фотографски апарати и снимачни камери. Той не се съмняваше, че тези големи фирми, поблазнени от рекламата, която обещаваше да им прави през време на пътешествието си, ще му предоставят материалите, от които се нуждаеше. Но още никой не бе му отговорил.

— Ето какво съм писал на „Кодак“ днес, за да ги подсетя — каза той. — Прочети и ми кажи какво мислиш!

Той й бутна един лист под носа. Тя прочете писмото и се изуми от нахалството на този хлапак на шестнадесет и половина години. На негово място тя никога не би посмяла да говори за своите „предстоящи изследвания“, за необходимостта да бъде веднага уведомен и да уверява един директор „в своите искрени почитания, в очакване на благоприятен отговор“.

— Прекаляваш! — каза му тя.

— Ако аз самият не съм уверен в това, което ще предприема, никой няма да ми вярва.

— Уверена съм, че ще хвърлят писмото ти в коша!

— В такъв случай ще отида лично при директора. Ще вися с часове в чакалнята и накрая той ще ме приеме…

Тя му върна писмото.

— След всичко това имаш право може би.

— Ще ми го препишеш ли на машина?

— Не сега. Ще имам урок…

— Добре — каза той. — При това положение оттеглям се в покоите си! Позволяваш ли да взема машината? Няма да го напиша така хубаво като тебе, но карай да върви!

Той взе пишещата машина и излезе от стаята й, като си подсвиркваше. Тя веднага се спусна към огледалото: бе забравила да се среше. Очевидно косата й се бе слегнала, а лицето й бе болнаво бледо. Беше пет часът без двадесет минути! Среса се и напудри носа и страните си. Въртеше главата си наляво и надясно, искаше й се да се види красива, а всъщност й се плачеше. За първи път щеше да има урок сама с Александър Козлов. Какъв необикновен човек! На три пъти тя бе излизала с него след това събиране на приятелите й вкъщи. При всяка от разходките им след лекциите й се виждаше все по-загадъчен. Вървяха един до друг по кея, той се спираше пред антикварите, за да прелисти някоя стара книга, взираше се в лодките и корабчетата по реката, говореше за смъртта, за политиката, за изкуството, за положителните науки. После изведнъж се отпускаше, вдетиняваше се, започваше да твърди, че няма по-голяма литература от „Никелираните крака“ или от „Арсен Люпен“, възхищаваше се на каубойските филми, мечтаеше за една голяма наденица, полята с бира. В такива моменти на Франсоаз й се струваше, че той е на възрастта на Даниел. Но това настроение не траеше дълго. Веднага след това отново я въвличаше във водовъртежа на размишленията си. Какъвто и въпрос да засягаше, винаги забравяше това, което други бяха казали преди него. Това пренебрегване на авторитетите придаваше на мислите му искреност и необикновена сила. Мразеше социалните противоречия, йерархията, униформите, условностите, традициите, законите, брака, благородническите титли. Можеше да вземе държавния си изпит и да стане професор, но не държеше на това. Впрочем тя знаеше, че като преподавател в Института за източни езици е много слабо платен. Едва ли работата му като преводач в няколко издателства можеше да му подобри положението. Той имаше малки нужди и още по-малки амбиции. Не живееше за материални блага. Казваше на Франсоаз, че за него тя е един непознат свят, една недостижима планета със загадъчни закони; заклеваше я да запази това, което бе най-ценно в нея — откровеността, независимостта, непринудеността си. Като го слушаше, тя си представяше, че е станала важна персона. Той й разкриваше нейната личност, вдъхваше й самочувствие… Звънецът я разтърси от главата до петите. Той е!