Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Е, поне имахме резервна.

Мамал даде знак за започване на тържеството, като плесна с ръце и запя една детска песничка. До този момент, си мислех, че смехът в Иран е забранен със закон. Тук не бях виждала щастливи физиономии. Днес обаче фамилията с радост празнуваше рождения ден на дъщеря ни.

Песните продължиха почти час. Мамал и Реза бяха в прекрасно настроение и се забавляваха с децата. После, като по даден знак, двамата се нахвърлиха върху купа подаръци и започнаха да разкъсват опаковките.

Махтоб не можеше да повярва на очите си. По бузките й се търкулнаха едри сълзи.

— Мамо, те ми отварят подаръците! — изплака тя.

— Тази работа не ми харесва — казах на Муди. — Нека я оставят сама да отвори подаръците си.

Муди каза нещо на Мамал и Реза. Те неохотно оставиха Махтоб да отвори сама няколко подаръка, но продължиха да разкъсват цветните хартии, защото, както ми обясни Муди, в Иран винаги мъжете отварят подаръците на децата.

Махтоб се поуспокои, като разопакова подаръците. Получи много ирански играчки: красив розово-бял ангел на конец, топка, спасителна жилетка и пояс за басейна, една смешна лампа с балончета по нея, купища дрехи и, разбира се, куклата.

Подаръците бяха твърде много, за да си играеш с тях наведнъж. Махтоб здраво стискаше куклата, но армията от дечурлига се нахвърли върху останалите неща, започна се битка при подялбата и даровете се разхвърчаха из цялата стая. Махтоб пак се разплака, но беше невъзможно да се обуздае ордата невъзпитани деца. Възрастните изобщо не им обръщаха внимание.

Махтоб стискаше куклата на сигурно място в скута си и дума не отрони по време на вечерята, ала лицето й просветна при вида на тортата. Наблюдавах я със свито сърце как я лапа с апетит, но съзнавах, че не бях успяла да и поднеса подаръка, който желаеше най-много на света.

След рождения ден двете с Махтоб отново изпаднахме в меланхолия. Дойде септември. Трябваше да сме се прибрали у дома преди цели три седхмици.

Скоро след това имаше друг рожден ден, който усили депресията ми — рожденият ден на имам Реза, основателя на шиитската секта. В свят ден като този правоверният шиит отива на поклонение на гробницата на имама, но тъй като тя се намираше на вража земя, в Ирак, ние трябваше да посетим гробницата на неговата сестра в Рей, старата столица на Иран, разположена на около час път южно от Техеран.

Денят се оказа горещ — лятото още напомняше за себе си. Бях сигурна, че температурата е доста над 100 градуса по Фаренхайт. Ненавиждах тежките дрехи, които трябваше да облека, и просто не можех да се примиря с мисълта за едночасовото пътуване в наблъскана до тавана кола в тази нетърпима жега, защото поклонението пред един свят гроб не значеше нищо за мен.

— Не искам да ходя — казах на Муди.

— Трябва — отвърна той. С това въпросът приключи.

Преброих хората, които се събраха в дома на Амех Бозорг. Бяха двайсет и трябваше да се натъпчат в две коли.

Махтоб също беше нервна и нещастна. Преди да потеглим, повторихме молитвата си в банята: „Мили Боже, помогни ни да намерим сигурен начин да се върнем у дома заедно.“.

Муди ме накара да сложа тежкия черен чадор за този тържествен случай. В претъпканата кола трябваше да седя върху коленете му, а Махтоб седеше у мен. След един ужасен час пристигнахме в Рей, където бушуваше пясъчна буря. Измъкнахме се от колата сред тълпа облечени в черно поклонници, които се блъскаха с лакти и крещяха неистово. Двете с Махтоб несъзнателно последвахме жените към един отделен вход.

— Махтоб може да дойде с мен. Ще я нося — рече Муди.

— Не! — изпищя тя.

Той посегна да я хване за ръката, но тя му се изплъзна. Хората започнаха да се обръщат, за да видят кой вдига врява.

— Не-е-е! — крещеше Махтоб. Разгневен от непокорството й, Муди я сграбчи за ръката и грубо я изтръгна от мен и в същия миг я удари по гърба.

— Не! — изкрещях му аз и се хвърлих към дъщеря си, препъвайки се в чадора.

Муди моментално насочи гнева си към мен и закрещя с все сила най-обидните ругатни, които му идваха наум. Заплаках, внезапно осъзнала своето безсилие пред гнева му.

Сега пък Махтоб се опита да ме защити и се хвърли между нас. Муди я изгледа със заслепен от ярост поглед и я плесна с опакото на ръката си. Горната й устна се разцепи и бликналата кръв пръсна по земята.

— Мръсно! — замърмориха хората наоколо. В Иран кръвта се смята за нещо нечисто и следите от нея трябва да се заличават. Никой обаче не се намеси в семейната ни свада. Нито Амех Бозорг, нито някой друг от семейството се опита да укроти гнева на Муди. До един бяха свели поглед надолу и гледаха в празното пространство.