Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

На третия ден от затворничеството ни — деня, в който щяхме вече да сме си у дома в Мичиган, — Муди ме накара да се обадя на родителите си. Каза ми какво точно да им кажа и внимателно проследи разговора ни. Видът му бе толкова застрашителен, че не можех да не се подчиня.

— Муди реши да поостанем още малко — казах на родителите си. — Няма да се приберем веднага.

Мама и татко се притесниха.

— Не се безпокойте — казах им аз, като се опитвах да звуча весело. — Скоро щесе върнем. Дори и да поостанем, скоро ще се върнем.

Това ги убеди. Ненавиждах се заради тази лъжа, но с надвесилия се над мен Муди нямах голям избор. До болка жадувах да съм при тях, да притисна Джо и Джон до себе си. Щях ли да ги видя отново?

Муди стана капризен. Държеше се злостно и заплашително и към мен, и към Махтоб. Понякога обаче се опитваше да бъде нежен и мил. Помислих си, че може би и той се чувства объркан. Мъчеше се да ми помогне да се приспособя. Един ден заяви на Амех Бозорг:

— Днес вечерята ще приготви Бети.

Излязохме на пазар. Отначало слънчевата светлина ме ободри, но после улиците и сградите, звуците и миризмите на града ми се сториха по-чужди и отблъскващи отвсякога. Отидохме пеш до една месарница, която се намираше през няколко преки, само за да ни кажат, че месо няма, очакват го след четири следобед.

— Елате в четири.

Същото ни отговориха и в останалите месарници. Следобеда обиколихме пак и в един магазин на три километра от къщата успяхме да намерим телешки бифтек.

Сред безпорядъка на кухнята се постарах да измия, доколкото мога, съдовете на Амех Бозорг и да приготвя познато американско блюдо, като се правех, че не забелязвам намръщената физиономия на зълва ми.

След вечеря тя реши да демонстрира авторитета си пред своя по-малък брат.

— Нашите стомаси не понасят телешко — рече тя на Муди. — В тази къща повече да не съм чула за телешко.

В Иран смятат телешкото за долнопробно месо, което само бедните ядат. Думите на Амех Бозорг означаваха, че съм приготвила храна, която е под достойнството й.

Като не успя да обори сестра си, Муди смени темата на разговора. Беше ясно, че Амех Бозорг няма да ми признае и най-дребния принос към домакинската работа в къщата й. Истината бе, че цялото й семейство ме мразеше. Като влизах в някоя стая, всички ми обръщаха гръб или гримасничеха. Изглежда фактът, че съм американка, над-делявяше над съмнителната ми роля като съпруга на Муди.

През тази първа затворническа седмица единствено Есей разговаряше любезно с мен. Един ден тя и Реза ни бяха на гости и Есей успя да ме дръпне настрана за минутка.

— Наистина съжалявам — каза тя. — Ти ми харесваш, но ни предупредиха да се държим настрана от теб. Не ни е разрешено да сядаме до теб, нито да разговаряме с теб.

Чувствам се отвратително, като си помисля какво ти е, но не мога да се спречкам с цялото семейство заради теб.

„Нима Амех Бозорг смяташе да ме държи вечно в изолация и презрение? — чудех се аз. — Какво ставаше в тази къща? Всички ли бяха луди?“

Муди живееше изцяло на гърба на семейството си, но това като че ли не го притесняваше. От време на време промърморваше, че търси работа, но това означаваше, че е изпратил някой от своите племенници да разбере какъв статус му осигурява медицинската диплома. Беше сигурен, че американското образование веднага ще му отвори вратите на местното медицинско общество и той ще работи тук любимата си професия.

За иранците понятието време не съществува и Муди бързо се върна към старите си привички. Четеше вестници, слушаше радио или разговаряше надълго и нашироко с Амех Бозорг. В редки случаи ни извеждаше на разходка, но ни държеше под око. Понякога, следобед или вечер, отиваше с племенниците си на гости на свои роднини, а нас оставяше под зорките грижи на семейството. Веднъж отиде на някаква антиамериканска демонстрация и се върна, дрънкайки глупости по адрес на Съединените щати.

Дните си минаваха — безбройни, горещи, тъжни, ужасни, отвратителни дни. Потъвах във все по-дълбока депресия. Сякаш умирах бавно. Почти не се хранех и спях съвсем малко, макар че Муди продължаваше да ме тъпче с успокоителни. Нямаше ли кой да ми помогне?

Една вечер някъде към средата на втората седмица от моето пленничество случайно се намирах до телефона, когато той иззвъня. Инстинктивно вдигнах слушалката и подскочих, като чух гласа на майка ми. Обаждаше се от Америка. Каза, че се е опитвала да разговаря с мен на няколко пъти. После, без да губи време в празни приказки, бързо ми издиктува телефонния номер и адреса на отдела, защитаващ интересите на Съединените щати към швейцарското посолство в Техеран. С разтуптяно сърце запомних номера. След миг Муди гневно изтръгна слушалката от ръката ми и прекъсна разговора.