Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Наистина не понасяше свинско, но обичаше да си пийва. Рядко изваждаше молитвеното килимче, за да изпълни религиозните си задължения.

Един ден, малко след като бях пристигнала у Муди в Детройт, телефонът иззвъня. Той размени няколко думи и се обърна към мен.

— Има спешен случай. Свършвам и се връщам веднага. Щом излезе, аз се втурнах към колата, извадих оттам сгъваеми столове, кашони със съдове и чаши за вино и подноси с персийски блюда, които бях приготвила у дома в Елси.

Скоро след това пристигна доктор Джерълд Уайт със съпругата си и донесе храната, която бях оставила у тях, както и тортата по поръчка, специално украсена с трикольора на Иран и с надпис „Честит рожден ден“ на фарси. Дойдоха и другите гости — около трийсетина, — които бързаха да се съберат, докато Муди го няма, изгонен от лъжливото повикване. Когато се върна, всички бяха в празнично настроение.

— Изненада! — извикаха насъбралите се. Усмихна се широко, а ние запяхме „Честит рожден ден“.

Беше трийсет и девет годишен, ала реакцията му бе като на дете.

— Как успя да приготвиш всичко това? — попита ме той. — Направо не ми го побира умът.

Изпитах истинско удоволствие, че съм го направила щастлив.

Това все повече се превръщаше в цел на живота ми. Познавахме се от три години, в които той бе успял да завладее мислите и чувствата ми. Работата губеше своя чар и само почивните дни добиваха смисъл.

Дори кариерата ми не ме интересуваше. Бях се издигнала до пост, който преди бе заеман от мъж, но получавах по-малка заплата. Освен това един от шефовете на компанията ставаше все по-агресивен в опитите си да ме покори, смятайки, че щом съм свободна, значи съм достъпна. В края на краищата той ми даде ясно да разбера, че ако не легна с него, край на повишенията. Напрежението ставаше непоносимо и аз ужасно се нуждаех от уикендите с Муди, за да се отпусна и успокоя. Въпросната неделя бе особено приятна, защото изненадах не само Муди, но и себе си. Слисах всички с организаторските си способности и изиграх ролята на идеалната домакиня пред една компания от лекари и техните съпруги — общество, доста по-различно от моя малък свят.

Тържеството продължи до среднощ. Когато всички си отидоха, Муди ме прегърна през кръста и каза:

— Обичам те за това, което направи.

Направи ми предложение за женитба през януари 1977 година.

Три години по-рано щях да се объркам от предложението на Муди — и не само от неговото. Сега обаче съзнавах, че съм се променила. Бях вкусила от свободата и бях убедена, че мога да се грижа сама за себе си и семейството си. Но самотният живот не ме радваше вече. Ненавиждах това жигосване, което носех като разведена жена.

Обичах Муди и знаех, че и той ме обича. За тези три години не се бяхме карали нито веднъж. Предоставяха ми се възможността и шансът да започна нов живот на съпруга и майка. Живеех с мисълта за многобройните събирания, които щяхме да организираме с Муди като семейство. Може би щях да завърша колежа. Може би щяхме да си имаме дете.

Сега, седем години по-късно, през тази ужасна безсънна нощ се въртях в леглото до дъщеря си и до мъжа, когото някога бях обичала, и изплувалите от паметта ми спомени ме накараха да прогледна. Много неща бях пренебрегнала.

Ала човек не може да живее само с миналото. Знаех, че споменът за хубавите дни няма да ми помогне. Махтоб и аз бяхме станали заложнички в непозната страна. В момента причините за горчивата ми участ не бяха толкова важни, колкото онова, което ни очакваше, в идните дни. Дни ли?

Седмици?

Месеци?

Колко ли ще трябва да изтърпим? Не можех да са примиря с мисълта, че е възможно да се окажат години. Муди нямаше — не можеше — да постъпи така с нас! Един ден ще забележи мръсотията наоколо и това ще го погнуси. Ще осъзнае, че професионално бъдеще го очаква единствено в Америка, а не в една изостанала страна, която тепърва трябваше да се учи на елементарна хигиена и социална справедливост. Ще промени решението си. Ще ни заведе у дома. Няма и да помисли, че щом стъпя на американска земя, ще грабна Махтоб и ще хукна към първия адвокат.

Ами ако не го промени? Някой трябва да помогне! Родителите ми? Приятелите в Мичиган? Полицията? Държавният департамент? Аз и Махтоб бяхме американски поданици, макар че Муди не беше. Имахме права. Трябваше да намерим начин да ги упражним.

Но как?

И колко време ще ни е нужно?

Откакто Муди ни бе заявил, че оставаме в Иран, изминаха няколко кошмарни дни.