Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Това мое състояние бе особено тревожно, защото бях на двайсет и осем години и най-сетне бях готова да живея самостоятелно без ничия опека. Бях се омъжила, без да му мисля много, веднага след като завърших гимназия, и се оказах обвързана в брак без любов, който завърши с продължителен и труден развод. Сега обаче навлизах в период на уравновесеност и щастие, и то единствено благодарение на собствените ми усилия. Работата ми в „Хенкок“ в малкото градче Елси в централен Мичиган обещаваше добра кариера. Отначало ме взеха като чиновничка трета смяна, но аз напреднах и станах началник кантора, подчинена пряко на директора на завода. Заплататата ми стигаше за удобно, макар и скромно жилище за мен и синовете ми Джо и Джон.

Освен това се занимавах и с доброволческа дейност — помагах на координатора на Асоциацията на болните от мускулна атрофия, кулминацията от чиято дейност бе телевизионният маратон „Джери Луис“. На миналогодишния Ден на труда ме показаха по телевизията в Лансинг. Чувствах се отлично и се радвах на новооткритатата си способност да се справям сама със собствения си живот.

Всичко вървеше към реализирането на все още не дотам ясните ми амбиции от по-млада възраст. Живеех сред работници, доволни от онова, което смятах за твърде скромна цел в живота. Исках да постигна нещо — може би университетска диплома или пък кариера на съдебен репортер, може би собствен бизнес или… кой знае? Исках нещо повече от невзрачното съществуване, което наблюдавах около себе си.

Но започна главоболието. Единственото ми желание дни наред бе да се отърва от влудяващата болка, която ме превръщаше в инвалид.

Отчаяно се нуждаел от помощ и се обърнах към доктор Роджър Морис, нашия дългогодишен домашен лекар. Той веднага ме изпрати в болницата в Карсън Сити — остеопатична клиника на половин час път от Елси.

Лежах свита като зародиш в самостоятелна стая, затъмнена от спуснатите завеси, и подслушвах разговора на лекарите. Не изключваха възможността от мозъчен тумор.

Родителите ми пристигнаха от Банистър и доведоха Джо и малкия Джон, въпреки че в болницата не пускаха деца. Зарадвах се, като ги видях, но това изключение от вътрешния правилник на клиниката ме накара да се замисля. Когато на следващия ден при мен се отби нашият пастор, му казах, че искам да направя завещанието си.

Заболяването ми беше доста загадъчно. Лекарите ми назначиха физиотерапия, следвана от мануална терапия, след което се уединявах в затъмнената си, тиха стая. Мануалната терапия представлява една от основните разлики между остеопатията и по-популярното алопатично лечение, което прилага обичайната медицина. Лекарите остеопати изучават същите предмети и дисциплини като останалите медици, но философията им се различава значително от тази на алопатите. И едните, и другите — например анестезиолозите, хирурзите, акушер-гинеколозите, педиатрите или невролозите — използват постиженията на съвременната медицина, лекарят остеопат обаче възприема холистичния подход към медицината и лекува цялото тяло.

Мануалната терапия се стреми да облекчи болката по естествен път, като стимулира засегнатите нервни окончания и отпуска болезнено напрегнатите мускули. Преди ми беше помагала при по-леки страдания, затова се надявах да ми помогне и сега. Отчаяно търсех някакво облекчение.

Бях толкова измъчена, че почти не обърнах внимание на стажант-лекаря, който дойде за първия сеанс мануална терапия. Лежах по корем върху едно легло и усещах лекия и внимателен натиск на дланите му по тялото си.

Помогна ми да се обърна по гръб, за да повтори манипулацията върху шията и раменната мускулатура. Процедурата завърши с бързо, но внимателно завъртане на врата наляво и надясно. Чу се тихо изпукване — гръбнакът освободи газ и почувствах внезапно облекчение.

Докато лежах по гръб, успях да го разгледам по-подробно.

Изглеждаше около пет-шест години по-възрастен от мен, което значеше, че е по-голям от повечето стажант-лекари в клиниката. Косата му бе оредяла. Възрастта му бе предимство, защото видът му вдъхваше доверие. Не можеше да се каже, че е красавец, но здравото му силно тяло привличаше погледа. Лицето му имаше едва доловими източни черти, носеше очила. Тенът му бе малко по-тъмен от моя. Като изключим лекия акцент, държеше се като истински американец.

Казваше се доктор Сайед Бозорг Махмуди, но останалите лекари му казваха просто Муди.

Процедурите на доктор Махмуди бяха най-приятната част от лечението ми в клиниката. Облекчаваха ми болките, а и присъствието му ми действаше положително. Беше изключително внимателен. Виждахме се всеки ден по време на процедурите, а освен това често се отбиваше в стаята ми, само за да попита: „Как се чувствате?“ Вечер идваше да ми пожелае лека нощ.