Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Не искам всички да разберат какво се е случило — рекох. — Не казвай на никого, нито дори на сестра си. Това е лично наш проблем и ние ще трябва да го обсъдим. През последните няколко дни Мамал се върна в живота ти и нещата тръгнаха зле. Няма изобщо да разговаряме, ако не се съгласиш с това.

Муди не остана доволен от моята упоритост.

— Ти само се прибери и тогава ще поговорим — повтори той.

— Ако се прибера, ще оставиш Мамал да ми грабне Махтоб и после ще ме заключиш, както се закани, че ще направиш.

Муди се обърка, не знаеше какво да ми каже. Тонът му стана по-успокоителен.

— Нищо такова няма да се случи. Не се бой. Отложил съм всичките си часове за утре. Ела у дома, прибери се. Ще вечеряме и после цяла нощ ще можем да говорим.

— Няма да замина в петък.

— Това не мога да ти обещая.

— Добре, но аз ти казвам още отсега, няма да се кача на самолета в петък.

Усетих, че повишавам тон. „Внимавай — предупредих се. — Не влизай в спор. Трябва да протакаш нещата, а не да спориш.“

Отсреща Муди ми изкрещя:

— Нищо няма да ти обещавам! Прибирай се веднага! Давам ти половин час, за да се прибереш у дома, а после мисли му!

Имаше предвид, че ще се обади в полицията, а това означаваше, че трябвала изиграя коза, който Амал ми бе подсказал.

— Слушай — започнах бавно аз. — Ти практикуваш медицина без разрешително. Ако ми създадеш някакви неприятности, ще те издам.

Гласът му веднага омекна:

— Не, моля те, не прави това — примоли се той. — Трябват ни пари. Правя го заради нас, моля те, не прави това. Само се прибери у дома.

— Ще трябва да помисля — казах и затворих телефона. Не знаех какво ще направи Муди, но знаех, че все още не се е обадил в полицията. Бях сигурна, че заплахата ми ще го възпре, поне тази вечер.

Погледнах Махтоб, която внимателно бе изслушала разговора ни от край до край. Поговорихме си за връщането ни в Америка.

— Сигурна ли си, че точно това искаш? — попитах я аз. — Защото, ако заминем, никога няма да видиш татко отново.

— Да — каза тя. — Точно това искам. Искам да се върна в Америка.

Изуми ме отново с решителността си, която засили и моята. Връщане назад нямаше!

Разприказвахме се за Америка. Амал се обади на няколко пъти да пита как сме.

Последното му обаждане беше към дванайсет и половина.

— Няма да ти се обаждам повече тази нощ — каза той. — Трябва да си поспите. Чакат ви тежки дни. Заспивайте, а утре ще се чуем пак.

Двете с Махтоб съединихме половините на изтърбушеното канапе и прекарахме следващите часове в молитви, неспокоен сън и мятане. Махтоб заспа, но аз останах будна до сутринта, когато блясъкът на зората постепенно заля стаята. Амал се обади да каже, че идва.

Пристигна около седем. Донесе хляб, сирене, домати, краставици, яйца и мляко, освен това цветни моливи за Махтоб и найлоновата торба, която бях оставила в офиса му във вторник. На всичкото отгоре ми подари скъпа кожена чанта като прощален подарък.

— Работих цяла нощ — каза той. — Планът е, че трябва да отидеш в Турция.

Турция! Стреснах се. Бандар Аббас, Персийският залив, Захидан, Пакистан, Токио — общо взето, това бяха алтернативите. Според Амал Турция винаги е била последната възможност. Беше ми казал веднъж, че бягството през Турция е най-трудното, защото изисква физическа издръжливост, и най-опасното, защото трябва да се разчита на непознати хора.

— Сега, когато вече се знае, че те няма, не можеш да заминеш със самолет — обясни той. — Единственият начин да напуснеш Техеран е с кола. Границата с Турция е далеч и все пак това е най-краткият път.

Беше уредил да ни закарат до Табриз, в северозападната част на Иран, и още по на запад, откъдето щяхме да минем границата в линейка на Червения кръст.

— Искат трийсет хиляди американски долара — каза Амал. — Твърде много е. Убедих ги да свалят до петнайсет хиляди, но и това е много.

— Нищо, приеми — отвърнах.

Наистина не знаех с какви пари разполагам у дома, но сега това нямаше значение. Все някак си щях да намеря парите.

Амал поклати глава:

— Пак са много! — каза. Изведнъж се сетих, че всъщност говорим за негови пари, а не за мои. Той трябваше да предплати без никакви гаранции, че един ден ще му ги върна.

— Ще се опитам да ги намаля — рече той. — Имам много работа днес. Ако ти трябва нещо, звънни ми в офиса.

Махтоб и аз прекарахме един изпълнен с напрежение ден. От време на време тя вземаше някоя от книжките, но не успяваше да се съсредоточи. Аз крачех напред-назад по извехтелия персийски килим. Изпълваше ме странна смесица от бодрост и опасения. Дали не постъпвах егоистично? Дали не рискувах живота на дъщеря си? Не беше ли по-добре да порасне тук, със или без мен, отколкото да не порасне изобщо?