Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Муди се опита да бъде по-сговорчив.

— Защо не искаш да дойдеш? — попита той.

— Защото знам, че ще поискаш да останеш и аз няма да мога да се върна.

— Значи това било — каза Муди нежно. — Никога не бих постъпил така. Обичам те. — После му хрумна нещо. — Донеси ми Корана.

Взех книгата от библиотеката и му а подадох. Той сложи ръка върху нея и рече:

— Кълна се в Корана, че никога няма да те принудя да останеш в Иран. Кълна се в Корана, че никога няма да те принудя да живееш там, където не искаш.

Мамал също се закле и това ме успокои.

— Добре — казах. — Ще дойдем.

Муди побърза да купи самолетните билети. Първи август приближаваше. Независимо от драматичната клетва над Корана страховете ми се увеличаваха непрестанно. Муди прекарваше часове в четене. Поглъщаше всяка публикация, посветена на Иран. Говореше с любов за семейството си, особено за Амех Бозорг. Започна да си казва молитвите. Пред очите ми се превръщаше от американец в иранец.

Отидох тайно при адвокат.

— Трябва да реша какво да направя. Да отида ли, или да се разведа — обясних. — Не искам да заминавам за Иран. Страхувам се, че ако отида, той няма да ме пусне да се върна.

Обсъдихме всички възможности, от които излизаше, че в случай на развод Муди ще има право да заведе Махтоб в Иран. Това ме спря.

Дойде денят и ние заминахме на 1 август 1984 година първо за Ню Йорк, а после за Лондон. Там имахме дванайсет часа престой. От летище Хийтроу трябваше да излетим за Кипър и Техеран.

Като стана време да се качим на самолета, вече треперех от ужас. Идеше ми да се обърна и да избягам надолу по стълбата на самолета.

По време на полета до Кипър трескаво премислях всички възможности. Когато колелата докоснаха пистата на средиземноморския остров, изведнъж си дадох сметка, че това е последният ми шанс. Би трябвало да грабна Махтоб, да избягам от самолета и да се върна у дома.

И без това не можех да избягам от самолета. Стюардесата обясни, че спирането ни в Кипър ще бъде съвсем кратко. Пътниците, продължаващи за Техеран, трябва да останат по местата си.

Минаха само няколко минути и самолетът се засили по пистата.

Махтоб задряма до мен, изтощена от дългия полет. Муди четеше книга на фарси.

Седях вцепенена. Знаех накъде пътуваме, но не знаех какво ни очаква.

В сряда на 29 януари 1986 година утрото бе студено и тъжно като настроението ми. Цялата нощ бях плакала и лицето ми беше зачервено и подпухнало. Муди приготви Махтоб за училище и после ми каза, че отиваме до швейцарските авиолинии, за да оставим там моя паспорт на съхранение, докато замина в петък.

— Трябва да се срещна с Чамсей и ханум Хаким — напомних му аз. Не можеше да пренебрегне уговорката ми със съпругата на един свещеник.

— Първо ще отидем до „Суис еър“ — каза той. Това ни отне доста време, защото бюрото на швейцарските авиолинии се намираше на другия край на града.

Докато се прехвърляхме от такси на такси, мислите ми се насочиха върху пазаруването. Дали Муди щеше да ни остави сами? Дали щях да се добера до някой телефон?

За голямо мое огорчение Муди ме изпрати до дома на Чамсей.

— Какво има? — попита тя, щом като видя лицето ми.

Не казах нищо.

— Какво има? — настоя тя.

Муди стърчеше заплашително над нас.

— Не искам да заминавам за Америка — проплаках аз. — Муди ме праща, за да продам всичко. Просто не искам да тръгвам и толкова.

Чамсей се обърна към Муди:

— Не можеш да я принуждаваш в такъв момент. Нека отиде само за няколко дни — да види баща си.

— Не — изръмжа Муди. — Баща й не е болен. Това е уловка. Измама.

— Не е вярно — извиках аз. — Татко е наистина болен и ти знаеш това.

Започнахме да си крещим пред Чамсей и Зарий.

— Това беше уловка, за да се върнеш в Америка. Сега трябва наистина да заминеш и да ми изпратиш парите оттам.

— Не! — извиках аз.

Муди ме сграбчи за ръката и ме повлече към вратата.

— Тръгваме си! — рече той.

Докато ме дърпаше навън, аз се обърнах и извиках на Чамсей и Зарий:

— Помогнете ми! Ще ме пребие. Муди блъсна вратата след себе си.

Като стискаше здраво ръката ми, той ме повлече по заледените тротоари към дома на семейство Хаким. През цялото време не спря да ме ругае. Но най-много ме заболя, когато извика:

— Никога вече няма да видиш Махтоб! Приближихме се към дома на семейство Хаким и той каза:

— Сега, стегни се. Само да си се разревала! Муди отказа предложения му чай.

— Хайде да тръгваме — каза той.