Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Обаждай ми се от всеки уличен телефон по пътя — каза. — Внимавай какво говориш. — Вдигна поглед към тавана и се замисли. — Есфахан — каза той името на един ирански град. — Това ще бъде нашата парола за Анкара. Като стигнеш Анкара, ще ми кажеш, че си вече в Есфахан.

Искаше ми се Амал да поостане. В негово присъствие се чувствах по-сигурна. Но той бързаше да доуточни подробностите, преди да е настанала суматохата на мюсюлманския петък.

Дали това беше последният ми петък в Иран? Молех се на Господа да е така.

Здравият разум надделя. Какво да взема със себе си? Погледнах тежкия гоблен, който бях пренесла в офиса на Амал. За какво ми е това? Нищо не ми трябва! Само да стигна вкъщи, нищо повече!

Бижутата можеха да бъдат обърнати в пари, часовникът — също, затова ги напъхах в торбата заедно с малкото бельо, книжките за оцветяване и връхни дрехи.

Бяхме готови. Оставаше ни само да изчакаме сигнала за тръгване.

Амал се обади към шест часа и каза:

— Тръгвате в седем.

Един час. След всички тези дни, седмици, месеци ни оставаше само един час. Но и преди бях преживявала разочарования. Мисълта ми се зарея. Мили Боже, молех се аз, какво правя? Моля те, бди над нас. Моля те, каквото и да стане, погрижи се за дъщеря ми.

В седем и десет пристигна Амал с още двама мъже, които не бях виждала преди това.

Бяха млади, около тридесетте. Единият беше облечен в джинси, тениска и кожено яке и говореше малко английски. Приличаше на Фонзи от „Щастливи дни“. Другият беше с брада и носеше късо палто. Държаха се приятно с мен и Махтоб.

Нямаше време за губене. Помогнах на Махтоб да се облече, след което покрих лицето си с чадора. Обърнах се към Амал, за да се сбогуваме.

— Сигурна ли си, че това е, което искаш да направиш? — попита Амал.

— Да — отговорих аз. — Искам да се махнем оттук. Той се просълзи и каза:

— Обичам ви и двете. — След това се обърна към Махтоб. — Имаш страхотна майка, грижи се за нея.

— Непременно — обеща тя тържествено.

— Благодаря ти за всичко — казах. — Ще ти изпратя дванайсетте хиляди долара, щом се върна в Америка.

— Добре — съгласи се той.

— Ти направи толкова много за нас. Трябва някак да ти се отблагодаря.

Амал погледна дъщеря ми. Тя изглеждаше уплашена. Страхуваше се.

— Единствената отплата, която искам, е да видя Махтоб усмихната — каза. После повдигна края на чадора ми и леко ме целуна по бузата. — Сега побързайте — рече той.

Двете с Махтоб излязохме заедно с младия човек, който приличаше на Фонзи. Вторият остана с Амал.

Фонзи ни покани в една невзрачна на вид кола, паркирана на улицата. Качих се и взех Махтоб в скута си. Потеглихме по здрач в неизвестна посока, където ни очакваха опасности и неясно бъдеще. „Това е — помислих си. — Или ще успеем, или не. Дано Господ да ни пази.“ Докато си пробивахме път през бибикащите коли, озъбените шофьори и намръщените пешеходци, все си мислех, че Господ не би искал да ни отреди такъв живот.

Струваше ми се, че клаксоните и шофьорските ругатни са насочени специално срещу нас. Стисках чадора си така, че само лявото ми око бе незакрито, и въпреки това се усещах ужасно беззащитна.

Движехме се към северната част на града. Изведнъж Фонзи натисна спирачките, завъртя рязко кормилото и зави в малка алея.

— Хайде, бързо! — заповяда ни той.

Слязохме и бързо ни наблъскаха на задната седалка в друга кола. Нямаше време за въпроси. Няколко непознати се качиха в колата след нас и потеглихме. Фонзи остана.

Огледах новите си спътници. Махтоб и аз бяхме точно зад шофьора — мъж между трийсет и четирийсет години. До него седяха момче на около дванайсет години и един по-възрастен мъж. По средата на задната седалка имаше момиче на възрастта на Махтоб, а до него — жена. Всички те говореха на фарси, но толкова бързо, че нищо не можех да разбера. Държаха се свойски един с друг и затова реших, че са семейство.

„Кои бяха тези хора? Какво знаеха за нас? И те ли се опитваха да избягат?“

Шофьорът пое на запад, като криволичеше из градските улици по посока към изходната магистрала. В покрайнините ни спряха за полицейска проверка. Един полицай надникна в колата, като бавно местеше автомата от лице на лице. Но това, което видя, бе най-обикновено иранско семейство, излязло на разходка в петък вечер — седем души, наблъскани в една кола. Махна ни да продължаваме.

Щом стигнахме магистралата — модерна, с по две ленти в двете посоки, увеличихме скоростта до осемдесет мили в час. Жената на задната седалка опита да ме заговори на някаква смесица от малко английски и повече фарси. Тя не биваше да знае, че сме американци, но очевидно знаеше. Направих се, че не разбирам, а малко след това се престорих на заспала, за да пресека всякакви опити за разговор. Махтоб спеше.