Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Ако видиш Мая, ѝ кажи, че не мога да я чакам да реши дали обича фъстъци, или не.

Амат заеква объркано:

– Къде... ил... или какво... и... или кой?

Ана върти очи.

– Мая. Кажи ѝ, че си тръгвам.

– Къде... тя къде е?

Въпросът кара погледа му да се проясни, а гласът му да изтрезнее. На Ана почти ѝ става жал за него.

– Моля ти се, Амат, не се ли сещаш? Пробвай да я потърсиш в стаята на Кевин!

Амат се пръсва на хиляди невидими парченца, но Ана не може да остане. Не иска да стои в тази къща, докато самата тя се разпада. Затваря входната врата след себе си, а нощният студ погалва бузите ѝ. Дъхът ѝ веднага олеква, ударите на сърцето се успокояват. Израсла е навън, винаги се е чувствала като в плен, когато седи от вътрешната страна на прозореца. Социалните отношения, опитите да си намери приятели, да бъде приета от останалите, постоянно да гладува и да опитва да се смали, всичко това ѝ докарва клаустрофобия. Хваща пътя през гората и докато върви сама в мрака, се чувства безкрайно по-сигурна, отколкото във вилата, пълна с хора. Природата никога не ѝ е навредила.

Единствената тайна, която Мая някога е крила от най-добрата си приятелка, остава зад затворената врата на горния етаж в къщата на семейство Ердал. Тайната е, че в последния момент, когато вече не можеше да диша под тежестта на Кевин, Мая си втълпи едно-единствено нещо: „Не се бой. Ана ще ме намери. Ана никога няма да ме остави“.

Амат никога няма да може да обясни мотивите си. Ревност, може би. Хюбрис, вероятно. Комплекс за малоценност, евентуално. Влюбване, определено. Двама юноши пазят на стълбите, но когато му казват, че не може да се качи на горния етаж, той им изкрещява, също толкова неочаквано за тях, колкото и за самия себе си: „А ВИЕ в коя проклета линия играете?“.

През всичките години в детския и момчешкия отбор хората му казваха, че има изключително бързи крака, но не те го отведоха чак дотук. Беше погледът. Очите му винаги са били по-бързи от очите на другите, виждаше повече от всички останали, помнеше всеки детайл при всяка атака. Разположението на защитниците, движенията на вратаря, минималното помръдване в периферното му зрение, когато негов съотборник допре стика си до леда.

Юношите се отместват изплашено. Изкачва стълбите с три крачки. В коридора на втория етаж има снимка на цялото семейство Ердал, обградена от снимки на Кевин, навсякъде само Кевин. С хокейна екипировка като петгодишен. Шестгодишен. Седемгодишен. Всяка година същата усмивка. Същият поглед.

Ще питат Амат какво точно е чул. Къде точно се е намирал. Така и няма да може да каже дали е реагирал заради „не“ или „спри“, или заради приглушен от човешка длан вик. Може би нищо от това. Може би е отворил вратата съвсем инстинктивно. Ще го питат дали е бил пиян. Ще се пулят обвинително насреща му и ще казват: „Но не е ли вярно, че дълги години си бил и все още си влюбен във въпросното момиче?“. Амат ще може да им отговори единствено, че погледът му е изключително бърз. По-бърз дори от краката.

Натиска дръжката на вратата, застава на прага на стаята и вижда насилието и разкъсаните дрехи. Сълзите и огненочервените следи от пръстите на момчето по врата на момичето. Едното тяло, което обладава другото против волята му. Вижда всичко и впоследствие ще сънува любопитни подробности: като това точно кои плакати на точно кои играчи от НХЛ е имало по стените. Ще си спомня това поради най-простата възможна причина. На стената над собственото му легло има същите плакати.

Кевин се разсейва за две секунди, когато Амат влиза в стаята. Това е два пъти повече, отколкото е необходимо на Мая. Няма да запомни действията си като проста реакция, а като борба на живот и смърт. Импулс за оцеляване. Успява да ритне Кевин с коляно достатъчно силно, че между тях да се образува минимална пролука и тя да успее да изтласка тялото му от своето. Удря го с всичка сила във врата и побягва. Не знае как е излязла от стаята, с кого се е разминала по пътя, дали удря, или рита юношите, които пазят стълбището. Може би всички на купона са твърде пияни и изобщо не я забелязват, или може би просто се преструват, че не виждат. Тя изхвърча през вратата и не спира да тича.

Средата на март е, но въпреки това сняг обгръща краката ѝ, докато тя се движи в мрака покрай пътя. Сълзите ѝ са топли, когато се отделят от клепачите, но още преди да паднат от брадичката, вече са замръзнали. „В този град не може да се живее, може само да се оцелява“, казва майка ѝ. Тези думи никога не са били по-верни.