Фредрик Бакман - Бьорнстад

Само че никой не ти казва, че може да стане и така: с някого, когото познаваш. На когото имаш доверие. С когото си се смяла. В момчешката му стая, под хокейните плакати, докато целият първи етаж е пълен с приятели от училище. Кевин я целува по врата, отмества ръката ѝ. Мая ще си спомня как докосва тялото ѝ. Все едно то не ѝ принадлежи, все едно е стока, която той си е заслужил, а главата ѝ е отделен, независим обект. Никой няма да я пита за това. Ще я питат само дали му се е противопоставила. Дали съпротивата ѝ е била достатъчно „явна“.

– Стига си се правила на трудна, нали се качи горе с мен? – смее се той.

Тя опитва да махне ръката му, но той е безкрайно по-силен от нея. Опитва да се изплъзне от хватката му и да се изправи от леглото, но коленете му приклещват кръста ѝ.

– Спри, Кевин, не иск...

Дъхът му отеква в ушния ѝ канал.

– Ще внимавам, обещавам. Мислех си, че ме харесваш.

– Така е... но никога не съм... спри, моля те!

Мая дръпва ръката му толкова отчаяно, че ноктите ѝ оставят две дълбоки рани в кожата му. Ще си спомня как капките кръв потекоха навън, бавно, бавно, бавно, а той като че ли изобщо не забеляза. Кевин я задържа само с тежестта си, дори не е нужно да я хваща. Интонацията му рязко се променя:

– Хайде, по дяволите! Престани да се правиш на недостъпна! Мога да сляза долу, да грабна което си поискам момиче и да я изчукам без проблем!

С последен напън Мая освобождава едната си ръка и го удря с всичка сила по бузата.

– Ами… направи го! Направи го!!! И МЕ ПУСНИ!!!

Той не я пуска. Очите му потъмняват. Сякаш момчето, с което се смяха цяла вечер, вече изобщо го няма. Когато опитва да попречи на другата му ръка, той я стисва за гърлото, а когато опитва да изпищи, пръстите му запушват устата ѝ. Не ѝ достига кислород и ту изпада в безсъзнание, ту се свестява. Насред всичко това ще запомни странни подробности, за които никой няма да я пита: като това как едно копче се откъсна от блузата ѝ, когато Кевин я разкъса, как го чу да пада на пода и да отскача нанякъде. Как си помисли: „Как ли ще го открия после?“.

Ще я питат за алкохола и марихуаната. Няма да я питат за бездънния ужас, който така и няма да я напусне. За стаята с грамофона и плакатите, откъдето никога няма да успее да излезе напълно. За копчето на пода и за паниката, която ще я следва завинаги. Плаче тихо под тялото му, пищи безгласно под дланта му.

За извършителя изнасилването трае няколко минути. За жертвата то никога не спира.

Събота вечер е и всичко се е случило. Ана просто още не го знае. Знае само, че по-големите момичета в кухнята се изсмиват подигравателно, когато ги пита къде е Мая.

– Малката курва? Качи се горе с Кевин. Не се тревожи, малката, той ще я изхвърли обратно, когато приключи с нея, никой от отбора не задържа малките рибки!

Острият им смях пробива дупки в дробовете на Ана, гръклянът ѝ се свива. Естествено, би могла да я потърси. Стои няколко минути с телефона в ръка, без да позвъни. Накрая гневът ѝ надделява. Малко разочарования могат да се мерят с това, което изживяваш, когато най-добрата ти приятелка те зареже заради момче; няма по-тиха разходка от тази, когато си на петнайсет години и се прибираш сама от купон.

Ана и Мая се откриха като деца, когато взаимно си спасиха живота. Първата издърпа втората от ледената дупка, а в замяна втората издърпа първата от самотата. В много отношения те бяха пълни противоположности, но и двете обичаха да танцуват нелепо, да пеят високо и да карат бързо моторни шейни. Достатъчно е, за да са най-добри приятелки. Sisters before misters. И от всички неща, които са си обещавали, това е най-важното: никога да не се изоставят.

Момичетата в кухнята продължават да се смеят на Ана. Казват нещо за дрехите и тялото ѝ, но тя вече не ги слуша, чувала е всичко в училищните коридори и полетата за коментари в интернет. Лют се появява, залитайки, иззад ъгъла и я вижда, а Ана измърморва „върви по дяволите“. Могат да направят именно това, да отидат по дяволите. Всичките.

Излиза през външната врата и за последен път обмисля да се обади на Мая. Може и да я потърси на горния етаж. Но не смята да се моли за повече внимание. Дори да живееш в град, който през три четвърти от годината е покрит със сняг, пак изпитваш непоносим студ, ако стоиш в сянката на някой по-популярен от теб човек. Ана настройва телефона си на безшумен режим и го прибира в чантата си. Човечеството има много отрови, но най-силна от тях е гордостта.

Вижда Амат и го хваща за рамото. Толкова е пиян, че не би могъл да прочете дори най-горния ред на таблото в кабинета на очен лекар. Ана въздъхва.