Фредрик Бакман - Бьорнстад

Мая придърпва якето плътно около себе си. Така и няма да може да обясни как изобщо е съумяла да го вземе. Блузата ѝ е скъсана, кожата по врата и китките ѝ вече е потъмняла от синини с формата на пръсти. Чува гласа на Амат зад гърба си, но не забавя крачка, момчето прави още няколко несигурни стъпки в снега, преди да падне на колене, пиян и съкрушен. Извиква името ѝ. Мая най-накрая спира, обръща се със свити юмруци и се взира в него. Сълзите ѝ вече текат колкото от уязвимост, толкова и от гняв.

– Какво стана? – прошепва Амат.

– Ти как мислиш, мамка му? – отвръща тя.

– Ние трябва да... ти трябва...

– Какво? Какво трябва, Амат? Какво, по дяволите, трябва да направя АЗ?

– Да говориш с някого... полицията... или с когото и да е, трябва...

– Няма значение, Амат. Няма значение какво ще кажа, никой няма да ми повярва.

– Защо не?

Тя избърсва очи със задната страна на едната си ръкавица, която почернява от молива за очи. Сега Амат също плаче. На петнайсет години са, а целият им свят се е сринал само за една вечер. Подминава ги самотна кола, очите на Мая проблясват на светлината на фаровете. Щом колата отминава, нещо е изгаснало не само в погледа ѝ, но и вътре в нея.

– Защото това е шибан хокеен град – прошепва тя.

Амат остава на колене в снега, докато Мая се отдалечава по пътя. Последното, което подминава, преди нощта да погълне очертанията ѝ, е табелата „Добре дошли в Бьорнстад“.

Скоро този надпис няма да се отнася за нея.

Ана се прибира вкъщи. Смазаните панти на входната врата ѝ позволяват да влезе безшумно. Баща ѝ спи, а майка ѝ вече не живее тук. Момичето минава през кухнята и отива в складовото помещение. Кучетата я посрещат със студени носове и топли сърца. Прави това, което е правила хиляди пъти като дете, когато къщата миришеше на алкохол, а родителите ѝ си крещяха – отива да спи при животните. Защото те никога не са я наранявали.

Хората, които никога не са живели на място, където студът и мракът са нормата, а всичко останало е изключение, трудно могат да си представят, че е възможно да попаднат на измръзнал до смърт човек, който е разкопчал якето си, а може би дори се е съблякъл гол. Но когато ти е много студено, кръвоносните съдове се свиват и тялото опитва с всички сили да попречи на кръвта да стигне до измръзналите крайници и по този начин да се изстуди, преди да е тръгнала обратно към сърцето. Малко като хокеен отбор, който играе с един играч по-малко заради наказание: тогава е важно да се приоритизират ресурсите, да се браниш, да предпазваш сърцето, дробовете и мозъка. Когато защитата ти най-накрая се разкъса, когато премръзнеш, това нарушава играта ти, вратарят ти губи ориентация, дефанзивните играчи спират да комуникират помежду си и частите на тялото, които по-рано са били изолирани, внезапно отново заработват. Именно тогава, когато топлата кръв от тялото се влее в измръзналите ти крака и ръце, усещаш екстремен прилив на топлина. Това те разтърсва, втълпяваш си, че ти е горещо, и започваш да се събличаш. После изстудената кръв се връща в сърцето и всичко приключва. Почти всяка година някой жител на Бьорнстад, който се прибира пиян след парти, решава да мине напряко през езерото или пък се изгубва в гората. Спира да си почине само за минутка и на следващата сутрин го откриват безжизнен в някоя пряспа.

Като малка Мая често си мислеше колко е странно, че майка ѝ и баща ѝ, двамата най-прекомерно загрижени родители в цялата Вселена, са избрали да живеят точно тук. На място, където самата природа ежедневно се опитва да убие дъщеря им. По-късно осъзна, че всички предупреждения като „не върви по леда без придружител“ или „не ходи сама в гората“ всъщност благоприятстват интереса към отборните спортове. Всички деца в Бьорнстад израстват с постоянното напомняне, че рискуват да умрат, ако са сами.

Опитва да се обади на Ана, но тя не вдига. Не успява да събере смелост да мине по голямата улица в центъра на града, затова се сгушва в якето си и тръгва по тесния път през гората.

Когато колата я подминава в мрака и спира на петдесет метра пред нея, паниката я обзема с пълна сила. Адреналинът в тялото ѝ реагира незабавно с убеждението, че някой ще изскочи навън, ще я сграбчи и ще ѝ причини всичко повторно.

Едно от многото неща, от които момичето бе лишено тази нощ, е мястото, където няма нужда да се страхува. Всички си имаме такова безопасно място, докато не ни го отнемат. И никога не можем да го получим обратно. От сега нататък Мая ще изпитва страх навсякъде, където отиде.