Фредрик Бакман - Бьорнстад

Адри не оставя Бени да си отспи махмурлука. Вместо това го принуждава цяла сутрин да ѝ помага с кучетата. Когато приключват, тя го завлича в склада, който е престроен в малък фитнес, и го кара да вдига тежести, докато повърне. Бени не мрънка. Никога не го прави. Само допреди няколко години Адри вдигаше от лежанка повече от него, но когато той я задмина, това се случи със зашеметяваща бързина. Виждала го е да преборва зрели мъже в „Плевнята“, защото са казали нещо неприлично на Катя. Сестрите често си говорят за тези неща, когато него го няма, за погледа в очите на малкия им брат, когато той наистина се ядоса. Майка им все повтаря, че не знае „какво щеше да стане, ако момчето не беше открило хокея на лед“, но сестрите му знаят точно какво щеше да стане. Виждали са такива мъже, в „Плевнята“, във фитнеса и на хиляди други места. Мъже, чиито зеници потъват в мрак.

Хокеят даде на Бени подходящо обкръжение, структура, правила. Но преди всичко възнагради най-хубавите му качества: безкрайно голямото сърце и абсолютно непоклатимата лоялност. Фокусира енергията му върху изграждането на нещо, вместо върху разрушаването му. През цялото си детство Бени спеше с хокейния си стик, а понякога Адри си мисли, че все още го прави.

Когато пуска щангата за трети път, малкият ѝ брат се изтърколва от лежанката и повръща, а Адри му дава шише вода и сяда на стола до него.

– Е, какъв е проблемът?

– Просто имам махмурлук – изстенва той.

Телефонът му звъни. Това продължава цял ден, но той отказва да вдигне.

– Не. Не проблемът със стомаха, магаре такова, какъв е проблемът тук? – изсумтява тя и посочва слепоочието му.

Бени избърсва устата си с опакото на ръката и отпива от шишето на малки глътки.

– Просто... една работа. С Кев.

– Караница?

– Нещо такова.

– И?

– Нищо, глупава история.

Телефонът продължава да звъни. Адри свива рамене и ляга на лежанката. Бени застава отзад и придържа щангата, докато сестра му вдига. Винаги му се е искало тя да бе играла хокей по-дълго. Би могла да разкаже играта на целия юношески отбор. Адри игра няколко години в момичешкия отбор в Хед като малка, но накрая на майка им ѝ дойде твърде нанагорно да кара дотам и обратно няколко вечери в седмицата. В Бьорнстад нямаше момичешки отбор, никога не е имало. Бени понякога се замисля колко ли добра щеше да стане сестра му иначе. Тя разбира играта, навиква го за съвсем същите тактически грешки, за които го навиква и Давид. Освен това Адри обича хокея. Така, както го обича брат ѝ.

Когато приключва, тя го потупва по бузата и казва:

– Вие, хокеистите, сте като кучетата. Трябва ви само възможност, за да направите някоя глупост. И само повод, за да направите нещо хубаво.

– И? – измърморва той.

Тя се усмихва и посочва телефона му.

– Ами, стига си се държал като кучка и отиди да говориш с Кевин. Защото… ако чуя тази мелодия още веднъж, следващия път ще ти пусна щангата върху главата.

Амат се обажда на Мая десет пъти. Сто пъти. Тя не вдига. Той все още вижда пред очите си всяка една подробност, мисли за случилото се толкова напрегнато, че започва да си втълпява как всичко може би е просто плод на въображението му. Недоразумение. Боже, колко хубаво би било, ако това, което му се струваше, че е видял, всъщност не се бе случило. Все пак беше пиян. Изпитваше ревност. Звъни на Мая, отново и отново, не казва нищо на гласовата поща. Не праща съобщения. Отива в гората и тича, докато повърне, докато се почувства твърде изморен, за да мисли, тича цял ден, за да може вечерта да припадне от изтощение.

Кевин е на двора. Всички хокеисти са свикнали да играят с болежки. Винаги имат някаква малка контузия някъде. Разтежение в слабините, изкълчена става, счупен пръст. В юношеския отбор не минава и седмица, без някой да каже как няма търпение да станат достатъчно големи, че да не се налага да играят с предпазни маски на каските. „Да разкараме количките за пазаруване [36] Предпазните маски на хокейните каски представляват решетки от метални пръти, наподобяващи донякъде колички за пазаруване. – Б. пр. .“ Въпреки че всички са виждали играчи от мъжкия отбор да бъдат удряни в лицето с шайби и стикове, юношите не ги е страх, те копнеят за това. Като малки са гледали хокеисти с двайсет шева на лицето, след като половината им буза е била разкъсана по време на мач, да отговарят на въпроса „боли ли?“, като просто се усмихнат и кажат: „Е, щипе малко, като смуча снус, така си е“.

Събота следобед е, а вилата на семейство Ердал е перфектно изчистена, празна и тиха. Кевин е на двора и изстрелва шайба след шайба, след шайба. Още като хлапе се научи да играе, докато изпитва болка. Дори да ѝ се наслаждава. Синини, фрактури, рани, сътресения, те никога не се отразяваха на играта му. Но това е различно. Сега две рани от нокти на ръката му го карат да праща шайбите високо над вратата.