Фредрик Бакман - Бьорнстад

Майката забелязва неща, които таткото пропуска. Вижда картините, които чистачката е объркала и закачила на грешни места. Масата във всекидневната, която стои накриво. Парченцето найлоново покривало, останало под ъгъла на дивана. И преди всичко забелязва белега върху вратата на мазето.

Докато мъжът ѝ седи в кухнята, тя си поема дълбоко дъх и с всичка сила удря вратата с куфара си. Таткото се втурва към нея, а тя се извинява, като казва, че се е спънала и е изпуснала куфара. Той ѝ помага да се изправи, прегръща я и прошепва:

– Не се притеснявай толкова, това е просто една врата, останала е само малка следа.

После ѝ показва листовете и казва:

– Спечелили са!

Тя се засмива, заровила лице в ризата му.

Рано сутринта в училището се задейства алармата, но от охранителната фирма не се обаждат в полицията, тъй като би им отнело няколко часа да стигнат дотам. Вместо това се обаждат на една от учителките. Не съвсем случайно, разбира се, избират преподавателка, чийто малък брат работи при тях, така че брат ѝ да не си прави труда да ходи да взима ключовете. Колата спира на пустия паркинг, учителката слиза, вдига яката си и го поглежда изморено:

– Понякога си толкова мързелив, че се чудя дали не си осиновил децата си.

Брат ѝ се засмива.

– Стига си мрънкала, сестра ми, нали все повтаряш, че не ти се обаждам достатъчно често!

Тя изсумтява, взима фенера му и отключва училището.

– Сигурно от покрива пак е паднал сняг върху сензорите от задната страна.

Тръгват по коридора, без да пуснат осветлението. Ако някой е влязъл с взлом, лампите наоколо ще са светнали автоматично. Но що за идиот би влязъл нелегално в училище в понеделник сутринта?

Остра светлина събужда Бени, въпреки че лампите на тавана вече светят. Гърбът му изпуква. В устата си има вкус на домашен алкохол и евтини бирени фъстъци, което доста го разтревожва, защото няма спомен да е ял бирени фъстъци. Мига сънено, вдига ръка и опитва да се взре в човека, който му свети с фенер в очите. Това не се налагаше, разбира се, но той миришеше твърде лошо и учителката не искаше да го събуди, като го докосне.

– Сигурно се шегуваш – въздъхва тя.

Бени се надига от двата чина, на които е спал. Разперва ръце като най-изморения фокусник на света.

– Директорът ми каза, че трябва да почна да идвам навреме сутрин. Така че... та-даа! Или... колко е часът?

Той опипва джобовете си. Не намира ръчния си часовник. Разпокъсаните спомени от предната нощ подсказват, че е възможно да е изпил и него. Също така не е съвсем ясно какъв точно поток на мисълта го е подтикнал да приключи преминалата си през различни субстанции одисея, като влезе с взлом в училище, но е сигурен, че тогава му се струваше като отлична идея.

Учителката излиза от стаята, без да продума. Бени я вижда да говори с някакъв охранител в коридора. Охранителят ще съобщи, че това е било фалшива тревога, защото братята правят каквото им кажат каките, независимо на колко години станат. Учителката се връща при Бени и отваря два прозореца, за да проветри. Помирисва якето му и прави гримаса.

– Моля ти се, кажи ми, че не си внесъл дрога в училище.

Бени не сполучва в опита си да я посочи с пръст.

– Никога не би ми, не би ми, не би ми ХРУМНАЛО! Няма полза от наркотици в училище. Моите наркотици са в тялото ми. Искаш ли да танцуваме?

Той се сгромолясва от чина и пада по гръб, кикотейки се. Учителката кляка до него и го поглежда мрачно, докато той млъкне. След това му казва:

– Ако съобщя за това на директора, той ще трябва да те прати на домашно обучение, или дори да те изключи. И да ти кажа ли нещо, Бенямин? Понякога си мисля, че точно това искаш. Сякаш се опитваш да докажеш на целия свят колко си деструктивен и как в живота ти няма нищо, което не би унищожил.

Бени не отговаря. Тя му подава якето.

– Ще изключа алармата, после ще те пусна във физкултурния салон, за да се изкъпеш. Честно казано, миришеш толкова зле, че се чудя дали не се налага да извикам отряд за борба с вредителите. Имаш ли чисти дрехи в шкафчето?

Той се опитва да се усмихне, когато учителката му помага да се изправи.

– За да съм представителен, когато дойде директорът?

Тя въздъхва.

– Няма да те докладвам. Можеш да си съсипеш живота и сам. Не смятам да ти помагам.

Бени кимва благодарно. После гласът му внезапно зазвучава зряло и той я поглежда с очите на мъж, не на момче:

– Извинявай, че те нарекох „бонбонени гащички“. Беше неуважително. Няма да се повтори. Това се отнася и за останалите от отбора.