Фредрик Бакман - Бьорнстад

Амат кима.

– Сега изпитвам единствено страх. Идиотски ли звучи?

Бобо поклаща глава. Не говорят повече за това. Стрелят мълчаливо към вратата. Туп, туп, туп, туп, туп.

Бобо се прокашля и сменя темата.

– Мога ли да те питам нещо?

– Да?

– Човек как разбира дали има хубава пишка?

Амат се взира в Бобо, за да види дали се шегува. Като че ли не.

– Колко си пил?

Бобо се изчервява.

– Аз... просто си мислех за това. Нали всички момчета приказват за циците на момичетата. Чудя се дали те приказват така за нашите пишки. Откъде знаеш дали ти е хубав? Според теб това важно ли е за момичетата?

Амат изстрелва бързо три шайби. Бобо стои до него, грамаден като дърво и въпреки това притеснен като кутре в чакалнята на ветеринарен кабинет. Амат се усмихва и го потупва по рамото.

– Знаеш ли какво, Бобо? Според мен трябва да опиташ да не мислиш толкова. Би било добре за всички ни.

Бобо кима и се ухилва. Те са две момчета на по петнайсет и седемнайсет, които след десет години все още ще си спомнят тази вечер, когато се сприятелиха, докато всички останали празнуваха в къщата.

Нощта е ясна, а клоните на дърветата не помръдват. Стоят зад плевнята и пушат. Всъщност Бени почти никога не се напушва с непознати, в повечето случаи за него това е самотно и интимно занимание. Не знае защо точно тази вечер прави изключение. Може би заради присъствието, което басистът имаше на сцената. Сякаш се движеше в друго измерение. Беше нещо, което се стори познато на Бени. Или нещо, по което копнееше.

– Какво ти е на лицето? – пита басистът и посочва белега на брадата му.

– Хокей – отговаря Бени.

– Значи си fighter [35] Боец, биткаджия (англ.). – Б. пр. ?

Диалектът му подсказва, че не е от тази част на страната. Въпросът пък разкрива, че за пръв път идва тук.

– За да прецениш това, не търси белези по лицето. Търси белези по кокалчетата на ръцете – отговаря Бени.

Басистът дръпва дълбоко, после издухва перчема от очите си.

– От всички спортове, които не разбирам, хокеят най не ми е ясен.

Бени изсумтява.

– Басът не е ли за хора, които не могат да свирят на китара?

Смехът на басиста отеква като песен между дърветата и удря Бени както в главата, така и в гърдите. Има съвсем малко хора, които могат да постигнат такъв ефект. Хора, които са едновременно текила и шампанско.

– Винаги ли си живял в Хед? Не те ли хваща клаустрофобия в толкова малък град? – усмихва се басистът.

Погледът му блуждае ту срамежливо, ту жадно към устните на Бени. Бени оставя димът да се изцеди от дробовете му.

– Живея в Бьорнстад. В сравнение с него Хед е направо голям. Ти какво правиш тук?

Басистът свива рамене, опитва се да звучи равнодушно, но цялата му болка си проличава.

– Братовчед ми пее в бандата, техният басист е отишъл да учи някъде, затова ме попитаха дали искам да се преместя тук за няколко месеца и да свиря с тях. Страшно са некадърни, а хонорарът ни е каса бира, но аз тъкмо... приключих една лоша връзка. Имах нужда да се махна.

– Трудно би могъл да откриеш по-затънтено място – казва Бени.

Басистът се заслушва в дърветата, усеща плахите снежинки да се приземяват върху ръцете му. Гласът му се придвижва слепешката в тъмното:

– По-красиво е, отколкото си мислех. Тук.

Бени пуши със затворени очи. Ще му се да беше пушил повече. Тогава може би би посмял. Но сега просто казва:

– Не е като там, откъдето идваш.

Басистът вдишва дима от джойнта на Бени. Кимва, свел глава.

– Ще свирим пак следващата неделя. Ако искаш да дойдеш. Беше... Бих се радвал да се запозная с някого. Тук.

Черните му дрехи потрепват внимателно върху слабото му тяло. Движенията му се меки и леки, така освободени от напрежение, че той изглежда безтегловен. Кацнал е върху снежната покривка като някаква рядка птица, насред гора, пълна с хищници. Бени стиска фаса в дланта си, за да го изгаси, после прави две крачки назад.

– Трябва да тръгвам, преди сестра ми да е видяла, че стоя отвън.

– Биеш се с големи, здрави хокеисти, но те е страх от сестра ти? – усмихва се басистът.

Бени свива спокойно рамене.

– И теб би трябвало да те е страх. Кой, по дяволите, мислиш, че ме научи да се бия?

– Ще се видим ли следващата неделя? – виква басистът.

Не получава отговор.

Мая стои в кухнята и внезапно осъзнава, че Ана я няма. Отива да я търси. Момчетата я виждат как се подпира на стената, за да запази равновесие. Алкохолът я подмята наляво-надясно като пингвин върху нестабилен леден къс. Лют се навежда към Кевин и прошепва в ухото му: