Фредрик Бакман - Бьорнстад

Отваря се врата. Един глас виква:

– Искаш ли да дойдеш на по кафе?

Отваря се още една врата, в следващата къща. После още една. И още една.

Трудни въпроси, прости отговори. Какво е една общност? Сборът от нашите избори.

Има една стара пословица, която треньорите много обичат: „Как се казва, когато един мъж отиде в гората, а останалите мъже го последват? Лидерство. А как се казва, когато същият мъж отиде в гората сам? Разходка“.

Петер влиза в къщата. Слага млякото в хладилника, оставя хляба на плота, пуска ключовете от колата в една купа. Едва тогава си спомня, че е оставил колата пред залата. Чуди се дали утре сутринта ще я завари изгоряла, пълна с овъглени клони. Взима ключовете, отвърта ключодържателя, за който са захванати, слага ги обратно в купата и хвърля ключодържателя в кошчето.

Мира влиза в кухнята. Стъпва на краката му, танцуват бавно, Петер прошепва в ухото на съпругата си:

– Можем да се преместим. Ти би могла да си намериш работа навсякъде.

– Но не и ти, скъпи, не можеш да работиш с хокей където и да е.

Той го знае. Знае го твърде добре. Но никога не е бил по-убеден в нещо, отколкото когато отговаря:

– Ти се премести тук заради мен. Аз мога да се преместя оттук заради нея.

Мира държи лицето му между дланите си. Вижда ключовете в купата. Откакто го познава, той винаги е ползвал ключодържател с формата на мечка. Вече не.

Ана седи на леглото си. Стаята вече не ѝ се струва като нейна. Когато майка ѝ беше най-ядосана, най-наранена, задето дъщеря ѝ не се премести с нея след развода, тя каза, че Ана страда от „класическа съзависимост“. Че дъщеря ѝ е останала заради татко си, тъй като е знаела, че без нея той е обречен. Може би е вярно, Ана не знае. Винаги е искала да бъде близо до него – не защото той я разбира, а защото разбира гората. Гората бе голямото приключение на Ана, а никой не знаеше повече за дивата природа от баща ѝ; в цял Бьорнстад нямаше по-добър ловец от него. Като малка тя всяка нощ лежеше будна и облечена в леглото, надявайки се, че телефонът ще звънне. Когато някоя кола блъснеше животно на пътя, което се случваше често през зимата, а шофьорът сигнализираше, че животното е избягало ранено в гората, от полицията се обаждаха на таткото на Ана.

Неговите упоритост, настойчивост и мълчаливост бяха лоши качества в живота, но перфектни сред природата. „Двамата можете да си седите и да си мълчите до края на живота си!“, изкрещя майка ѝ, когато си тръгваше, а те така и направиха. Просто не виждаха нищо лошо в това.

Ана добре си спомня как все врънкаше баща си да я вземе в гората посред нощ, но никога не печелеше. Винаги бе твърде опасно, твърде късно, твърде студено. Тя знаеше, че оправданията означават, че е пил. Татко винаги се доверяваше на дъщеря си в гората, просто не се доверяваше на себе си.

Адри обикаля из развъдника и храни кучетата. Вижда Бени във фитнеса в склада, патериците са на пода, а брат ѝ е под щангата. Тази вечер прави ненормален брой повторения, дори по неговите ненормални стандарти. Знае, че отборът има доброволна тренировка днес. Докато беше в града, чу, че юношите тичат в гората. И че Кевин също е там.

Но не пита Бени защо предпочита да е тук, сам. Не иска да е от онези досадни сестри. Може и да не е родена тук, но все пак е бьорнстадско момиче. Сурова като гората, упорита като леда. Работи здраво и не се бърка.

Ана стои в стаята си, гола пред огледалото, брои. Винаги ѝ се е удавало. Цял живот е получавала отлични оценки по математика. Като малка броеше всичко, камъни, стръкчета трева, дървета в гората, следи по земята, празните стъклени бутилки в шкафа под мивката след всеки уикенд, луничките по кожата на Мая, дори вдишвания. А когато се чувстваше особено зле, броеше белези. Но преди всичко броеше просто грешки. Стоеше пред огледалото и ги сочеше: всички свои части, които бяха сбъркани. Понякога така беше по-поносимо – да ги изброи на глас пред себе си, преди някой в училище да е успял да го направи.

Татко ѝ чука на вратата. Не го е правил от години. Откакто мама се изнесе, баща и дъщеря живеят всеки на своя си етаж, в своя си свят. Ана се облича и отваря изненадано. Той стои в коридора и я поглежда отчаяно. Не по пиянски отчаяно, не като тъжния, самотен мъж, който будуваше нощем. Сега е трезвен. Протяга ръка, без да докосне Ана, сякаш не знае как да ѝ каже, че го е грижа. Произнася думите бавно:

– Говорих с няколко души от ловната дружина. Хокейният клуб е свикал членовете на събрание. Има обединение между родители и спонсори, които настояват назначението на Петер да се прегласува.