Фредрик Бакман - Бьорнстад

– Да играем. Може би дори ще те оставя да спечелиш – казва Лео и сяда.

Слага две бутилки безалкохолно на масата. Вече е на дванайсет, но въпреки това оставя майка си да го прегърне страшно силно.

В западнала репетиционна в края на Хед самотна лампа огрява момче с черни дрехи, което седи на стол и свири на цигулка. Все още държи инструмента в ръка, когато някой потропва по уплътнението на вратата. Бени стои там с бутилка в ръка, облегнат на патериците си. Басистът опитва да бъде подобаващо мълчалив и мистериозен, но усмивката му не се подчинява на такива закони.

– Какво правиш тук?

– Разхождам се – отговаря Бени.

– Не ми казвай, че е домашен алкохол – усмихва се басистът към бутилката.

– Ако ще живееш тук, рано или късно трябва да се научиш да го пиеш – казва Бени.

Басистът предполага, че по тези места това означава „извинявай“. Забелязал е, че напитките могат да изразяват много неща.

– Нямам намерение да се заселвам тук – обещава той.

– Никой няма. Хората просто остават – казва Бени и влиза в стаята, подскачайки на един крак.

Не пита за цигулката. Басистът го харесва заради това. Харесва му, че Бени е от хората, които не се учудват, че някой може да бъде повече от едно нещо.

– Мога да свиря, а ти да танцуваш – предлага басистът и плъзва нежно лъка по струните.

– Не мога да танцувам – отговаря Бени, който не схваща шегата с патериците му.

– Лесно е. Трябва просто да стоиш на едно място, след което да спреш да го правиш – прошепва басистът.

Гръдните мускули на Бени все още треперят от изтощение. Това помага. Кара онова, което е от вътрешната им страна, да изглежда неподвижно в сравнение с тях.

Телефонът буди Ана, тя го вдига от пода, само че звъненето не идва от него. А от този на татко. Чува го да говори, докато се облича. Чува го как отива при кучетата и после взима ключа за оръжейния шкаф. За нея тези звуци са като добре позната мелодия, като приспивна песен от детството. Ана зачаква последната част от ритуала. Затварянето на външната врата. Ключът в ключалката. Ръмженето на стария, ръждясал пикап. Но тези звуци така и не идват. Вместо това: леко почукване. Плахият му глас, нейното име, въпросът от другата страна на вратата:

– Ана. Будна ли си?

Облякла се е още преди той да завърши изречението. Отваря вратата. Татко държи по една пушка във всяка ръка.

– Издирва се ранено животно, горе при северния път, бих могъл да се обадя на някой некадърник от града, но... след като така и така живея в една къща с втория най-добър ловец в Бьорнстад...

Ана иска да го прегърне. Въздържа се.

Момчетата лежат по гръб на пода в репетиционната. Бутилката е празна. Редуват се да пеят най-лошите пиянски песни, които знаят. Смеят се на глас с часове.

– Каква е работата с хокея? – пита басистът.

– Каква е работата с цигулката? – контрира Бени.

– За да можеш да свириш на цигулка, трябва да изключиш мозъка си. Музиката ти дава почивка от самия себе си – отговаря басистът.

Отговорът е твърде бърз, твърде естествен, твърде искрен, за да може Бени да каже нещо саркастично. Затова отговаря искрено.

– Звуците.

– Звуците?

– Това е хубавото на хокея. Когато влезеш в залата. Всички звуци, които можеш да разпознаеш само ако играеш. И... онова чувство, когато вървиш от съблекалнята към игрището. Последният сантиметър, преди подът да се превърне в лед. Първата крачка, когато се плъзнеш по пързалката... тогава имаш криле.

Момчетата дълго мълчат. Не смеят да помръднат, сякаш са легнали върху стъклен покрив.

– Ако те науча да танцуваш, ще ме научиш ли да карам кънки? – усмихва се накрая басистът.

– Не можеш ли да караш? Какво ти има, по дяволите? – възкликва Бени, все едно басистът току-що му е казал, че не знае как да намаже филия с масло.

– Никога не съм виждал смисъла. Винаги съм си представял, че чрез леда природата се опитва да ни помоли да стоим далеч от водата.

Бени се засмива.

– Защо тогава искаш да се научиш сега?

– Защото ти обичаш да се пързаляш. Бих искал да разбера... нещо, което обичаш.

Басистът докосва ръката на Бени, Бени не я дръпва, но се изправя и разваля магията.

– Трябва да тръгвам.

– Не – моли басистът.

Бени все пак тръгва. Излиза през вратата, без да каже нищо повече. Снегът пада заедно със сълзите му. Момчето оставя мракът да го погълне, без да се съпротивлява.

Когато се счупи прозорец, стаята може да се изпълни с такова невъобразимо количество парченца, че да изглежда невъзможно всички да идват от едно-единствено стъкло. Донякъде както малко дете може да обърне кутия с мляко и да наводни целия под на кухнята, сякаш течността се разширява до безкрайност, щом напусне опаковката.