Фредрик Бакман - Бьорнстад

Младият мъж изчаква една минута, после прекъсва работата си по „Сааб“-а, изминава няколко метра и вдига парите от земята. Банкнотите са се смачкали, след като момчето ги е стиснало в потния си юмрук.

Мъжът ги пъхва в джоба на черното си яке.

Амат затваря вратата на апартамента. Поглежда визитната картичка. Скрива я в стаята си и взима кънките си. Умалели са му, а освен това са толкова захабени, че се люпят. Знае точно кой модел би могъл да си купи с петте хиляди крони. Всички деца в Низината знаят колко струват нещата, които не могат да си позволят. Събира си багажа и излиза, затичва се надолу по стълбите, отваря вратата на входа.

Парите ги няма. Никога няма да може да си отговори дали е изпитал разочарование или облекчение.

Петер стои на една тиха улица. Оттук се вижда покривът на спортната зала. Какво е домът? Място, което ти принадлежи. А може ли това място да продължи да бъде твой дом, ако вече не си добре дошъл там? Не знае. Довечера ще говори с Мира, тя ще каже „мога да си намеря работа навсякъде“, а Петер ще кимне. Въпреки че той самият не може да си намери работа навсякъде. Ще говорят за местене, а той съвсем сериозно ще реши да опита да живее без хокей.

Не забелязва, но когато отново закрачва по улицата, покрай него минава стар „Сааб“.

Мира излиза да хвърли боклука. Това е работа на дъщеря ѝ, разбраха се така, когато Мая получи китарата, но сега е различно. Дори лятото не може да облекчи страха ѝ от тъмното.

От прозореца на съседите се носи миризма на прясно кафе. Боже, колко мрънкаше за пустото кафе, когато семейството им се премести в Бьорнстад. „Кафе, кафе, кафе, хората тук правят ли нещо друго, освен да пият кафе?“, изсумтя веднъж на Петер, а той сви рамене и каза: „Просто показват, че искат да се сприятелите. Трудно е да кажеш направо: „Мога ли да ти бъда приятел?“. По-лесно е с „Искаш ли кафе?“. Това е град, където хората... ами... не знам как да го обясня. Хората тук вярват в трудни въпроси и прости отговори...“

Мира свикна с това. Тук в гората една напитка можеше да изрази какво ли не. Когато искаха да кажат „благодаря“, „извинявай“ или „на твоя страна съм“, хората питаха: „Искаш ли кафе?“. Или: „Мога ли да те почерпя една бира?“. Или: „Два шота, благодаря, пиши ги на моята сметка“.

Мира хвърля боклуците в кофата. Прозорците на съседите светят. Никъде не се отваря врата.

Давид извежда отбора от съблекалнята, а след това от залата. Тази вечер тренират в гората. Оставя ги да правят лицеви опори; никой не се напряга повече от Бобо. Момчето, което може би дори няма да играе хокей следващия сезон, играчът, който е твърде голям за юношите и твърде слаб за мъжете – и въпреки това е дошъл тук да кърви и да се поти доброволно. Давид ги пуска да тичат; Филип завършва пръв всеки път. Следващият сезон ще бъде големият му пробив, това ще е годината, когато всички останали ще разберат колко добър е всъщност. Ще кажат, че е „станал звезда за една нощ“. Да, единственото, което трябваше да даде, бе всяка една минута от времето си, още откакто беше на пет; трябваше да вложи единствено всичко, което той и майка му имаха. „За една нощ“, божичко. За един живот.

Давид ги разделя на два отбора, които да се дърпат с въже. Лют почти вади рамото си, за да спечели. А Амат? Той не казва и дума, но изпълнява всяко упражнение, прави всичко, което му кажат.

Президентът на клуба стои там, където започват дърветата, достатъчно близо, за да вижда, но достатъчно далеч, за да не бъде видян. Поти се. На паркинга пред залата спира голям автомобил, от който слизат Кевин и баща му. Това е първият път, когато някой вижда таткото на тренировка. Кевин вече си е облякъл спортните дрехи и се затичва към гората. Между клоните се надигат възгласи, съотборниците му го посрещат като крал.

Президентът стои в края на гората, а Давид стои сред играчите си и се здрависва с бащата на Кевин. Погледът на президента и погледът на треньора се засичат от разстояние, само за миг, после президентът се обръща и отива в офиса си.

Ако Кевин беше дошъл в залата, от клуба щяха да са принудени да говорят с него за принципи и последствия. Може би щеше да се наложи президентът да го помоли да се прибере, „само докато всичко отшуми“. Но не може да каже на момчетата да не тренират в гората.

Поне това се опитва да си втълпи.

В друга част на града, пред една вила във Възвишението, майката на Кевин отива да изхвърли боклука. Плакала е – колкото от изтощение, толкова и от всичко останало, но пресен слой грим прикрива следите от сълзите. Отваря кофата, с изпънат гръб и уверен поглед. Прозорците на околните къщи светят.