Богомил Райнов - Само за мъже

Хасиендата на Слави се оказва в самия край на вилната зона, лице в лице с глухата тъмна планина, и когато пристигаме, имам чувството, че тая вила-мъник с двата си светли облещени прозореца предизвикателно се е разлаяла срещу огромния безмълвен масив на планината. Лае, разбира се, магнетофонът, а заедно с него и цялото общество.

Защото жената на Слави, след като се е обадила на Беба, за да й съобщи поверително, че ще бъдем само ние и вие, е повторила и потретила съобщението по още няколко телефонни канала, така че освен двойката на домакините заварваме двойката Бистра-Жорж, а също и един квинтет от двама кавалери и три дами, всички изрядно наквасени.

— Само вас чакаме — приветства ни Слави, който също е в отлично състояние на духа.

Той ни въвежда в хола, където цялата глутница от познати и непознати ни посреща с фамилиарния вик:

— Хайде бе! Умряхме от глад.

Скупчваме се прочее без протакане в дъното на помещението, където е инсталиран студеният бюфет, и се заемаме с тая уморителна манипулация — да прехвърляш с едни прибори храната в чинията си, за да я пренасяш оттам с други прибори в устата си.

— Разправят, че хората от висшето общество ядели с ръце — информира ни Жорж, като улавя една кълка от печеното пиле.

— Моля те, поне тази вечер не бъди от висшето общество — смъмря го Бистра, като го пляска по ръката.

Тия две реплики изчерпват целия разговор в продължение на няколко минути, ако не смятаме чисто служебния диалог от рода на подай солта, ако обичаш, или сипи и на мене една чаша.

— Абе Слави, какво стана с вилата на братовчед, ти? Нали той почна да строи преди тебе? — сеща се един от непознатите в квинтета.

— Нищо не стана. Продаде я така, недовършена — отвръща домакинът с пълни уста.

— Да не е закъсал?

— Закъса, само че от друго… Рак — представяш ли си!… Злокачествен рак!

И за да придаде по-голяма сила на разкритието. Слави замира известно време тъй с полуотворена пълна уста.

— Брей!… Сиромахът… — възклицава съчувствено оня от квинтета, като загребва щедро с лъжица от руската салата.

— И знаеш ли какво направи тоя терк? — подхваща отново стопанинът. — Наместо да се отчае, взе, че продаде всичко, и го удари на живот. Ама живот ти казвам, Васка!… Кога почват гуляите у тях, кога свършват, това и на него не му е ясно.

— И прав е човекът! — заявява Васката, като вдига вилицата, сякаш държи камертон. — Напълно го одобрявам!

— Ако имаме ум, всички трябва да живеем, като че сме болни от рак — потвърждава и вторият от петорката, някакъв рошльо с мрачно лице.

— Защо пък да живеем, като че сме болни от рак, щом не сме болни? — запитва свадливо една дамска особа от квинтета, открояваща се най-вече с ръждиво-червените си къдри.

— Защото някой ден, като почне Свещената…

— Хайде сега, за война няма да говорите — намесва се домакинята. — Говорете за весели неща.

— Точно така! — обажда се отново Васката, който, изглежда, е съгласен с всички. — Яж, пий и си носи новите дрехи!

След като порядъчно са опустошили и оплескали масата, гостите наново се прехвърлят в насрещната част на помещението, понеже там се намират съоръженията за сядане, а също тъй и концентратите. И по силата на принципа, че подир добро ядене можеш да се наливаш без страх от напиване, повечето присъствуващи така почват да се наливат, че за нула време опровергават принципа.

Холът отдавна вече се нуждае от проветряване, обаче заради нощния хлад и зарад съседите прозорците са добре затворени и дори електрическият радиатор е пуснат и в помещението витае тежката миризма на дамски парфюм, на тютюн и разлят концентрат, а магнетофонът оглушително грачи своите рокове и аз усещам как съклетът постепенно възлиза от стомаха нагоре към гърдите ми, но приличието не позволява да си тръгнеш веднага след вечерята, а и Беба в момента е барикадирана в ъгъла от Жорж, решил да развие някоя от корекомските си теми на пияна глава.

Така че скучая в един по-далечен ъгъл, като оглеждам разсеяно обстановката и се стремя чрез самовнушение да се изолирам от задухата и гюрултията. Обстановката не е бог знае каква, но все пак достатъчно парвенюшка и ясно подсказваща, че доставката на тапетите и мебелите е извършена не без скромното съдействие на вездесъщия Жорж. Не знам къде и какво работи домакинът, обаче съм склонен да мисля, че Несторов положително би го пратил да чука камъни, защото трябва да си изключително надарен, за да можеш само с една заплата да си осигуриш вила, кола, а вероятно и апартамент в града. Но това са интимни неща и аз бързам да ги отхвърля от главата си, още повече че в тоя момент уж съвсем случайно и просто от нямане какво да прави, към мене се приближава Бистра.