Богомил Райнов - Само за мъже

— Тая вечер нещо не съм във форма — признава той.

— Изглежда, че другарят Несторов успя да ви ядоса — подхвърлям.

— Несторов е без значение в случая — отвръща пренебрежително Димов. — Става въпрос не за даден човек, Несторов или не знам кой си, а за даден маниер на мислене: догматизмът, допотопният марксизъм. Не го ли чухте тоя допотопен философ: ще ги разстрелвам, вика, ще ги пращам да чукат камъни…

Той е на път отново да се разпали, обаче навреме се овладява и избъбря:

— Да се прибирам, че пак ще се ядосам…

При това положение на мене също не ми остава друго, освен да се прибера, за да дам възможност на младите да завършат в уединение скромното домашно тържество.

Няколко минути по-късно горе пристига и Лиза.

— Не се обезкуражавайте — промърморвам, като виждам унилото й изражение. — Всяко начало е трудно…

— Мисля, че вие го направихте още по-трудно — подхвърля тя. — Защото вие дадохте тона.

— Възможно е, не съм обърнал внимание — отвръщам нехайно. — Но ако аз не бях дал тона, те сами щяха да го дадат.

— Вероятно искате да докажете вашата мизантропия — подхвърля отново дамата.

Премълчавам. Ако е решила да пренася кавгата на горния етаж, не вярвам да успее.

— И все пак трябва да ги съберем и утре — подхваща тя с нотка на оптимизъм. — Сигурна съм, че постепенно ще свикнат.

— Ще свикнат да се карат.

Утре? Защо не? Само че без мене. Ако е въпросът за светски живот и общуване, предпочитам това да става с Беба. Дори с цената на известно отегчение, не твърде голямо и не много продължително — изобщо колкото трае един драматичен спектакъл.

Пиесата е модерна и май че американска, от тия обичайните, показващи нагледно, че между две човешки същества не може да се създаде никога истински контакт. Събитията са заменени с вътрешни конфликти, а понеже вътрешните неща все пак трябва да получат външен израз, сцените изобилствуват с крясъци и писъци, като че ли истерията на живота не е предостатъчна, та трябва да ни се поднася и в спектакли.

Това както и да е, но когато излизаме от театъра, Беба вика, не искаш ли да прескочим до вилата на Слави, жена му днес два пъти се обажда, ще си бъдат сами, ще послушаме плочи, ще подишаме малко въздух и ще се приберем, а не знам ти как си, но мене вече ми призлява от тия вмирисани на никотин апартаменти.

Бих могъл да й кажа, че нейният собствен апартамент съвсем не е вмирисан на никотин и че Слави и жена му не са ми никакви, та да ходя да им правя компания по никое време. Обаче тия модерни пиеси за щастие са къси и още е съвсем рано и Беба при всички случаи ще ме замъкне някъде, така че дали ще е на ресторант, или в някоя вила, това не е от особено значение.

— Къде ти е колата? — питам.

— Там, зад ъгъла.

Щом колата е там, зад ъгъла, значи дамата предварително е решила всичко и дебатите са излишни. Качваме се на малкия червен фиат, чист и безупречен като всички притежания на Беба, и се движим в пълно мълчание, додето се измъкнем от все още оживените вечерни улици, понеже Беба кара доста посредствено, но с изключителна съсредоточеност — има си хас да блъсне някъде новичката кола и да я повреди. Едва когато поемаме по шосето и движението става по-спокойно, дамата подхвърля:

— Чух, че сме станали две…

— Две ли? Какви две?

— Две в тайния ти харем. Аз — за външния свят, и друга — за домашно ползване.

— Какви ги дрънкаш? — промърморвам с идеална непринуденост.

— Би трябвало да съм доволна, щом все пак мене си избрал за пред външния свят — продължава тя.

— Говориш глупости. Няма никаква „друга“.

— Разполагам с богата информация — пояснява Беба.

— Но съвсем неточна. Би следвало да обясниш на твоите информатори, че между домашната прислужница и любовницата не съществува непременно знак на равенство.

— Непременно — не. Обаче когато жената е млада и тъкмо от твоя тип.

— Там е, че не е от моя тип. Ако я видиш, ще разбереш.

— Може и да я видя. Ако ни събереш някога…

— Гледай да не се хакнеш в тоя камион! — избъбрям.

— Не бой се, не съм дотам разстроена — отвръща тя.

И след малко добавя:

— Само да не ми довлечеш някоя болест. Убивам те!

— Ако си решила да ме ядосаш — на път си.

Тя млъква, макар да знае отлично, че трудно ще ме ядоса, също както и аз знам, че ако нещо я гнети, това е единствено мисълта за въображаемата болест. Иначе и двамата не сме по големите чувства и тъкмо това ни обединява, напук на всички тия дълбокомислени пиеси за човешката неконтактност.