Богомил Райнов - Само за мъже

При подобна нажежена обстановка не можеш да си отидеш открито, а само в подходящ момент, по американски. Така че чакам подходящия момент, като се вслушвам с едно ухо в спора между Жоро и Слави по повод на това дали ще продължава златото да се качва, или ще почне да пада, докато Васката без особено вътрешно убеждение опипва трите грации от квинтета, а Мони навива рефрена си за Свещената.

В хола е безобразно горещо и душно, но аз вече дори не усещам задухата, а само главобола и тъпо се взирам в бюста на червенокосата, един болнавобял бюст с ръждиви лунички, като съобразявам, че значи наистина е червенокоса, и като си мисля: що за мършаво лакомство.

Най-сетне по едно време забелязвам, че Беба се е уединила до вратата и ми отправя оттам заговорнически погледи. Вдигам се нехайно И малко по-късно двамата сме вече сред мрака и студа, а над нас стръмно се извисява планината, тъмна и безучастна въпреки вилата-мъник, която продължава да квичи срещу нея с истерични рокови интонации.

— Отвратително беше — признава Беба, когато потегляме с колата.

— Защо? — казвам. — Жорж не ти ли предложи бижута?

— Умряла съм за бижутата му. Аз контрабандни боклуци не купувам. Глупак!

Подир което решава да се коригира:

— Глупаци!

— Хората живеят, като че са болни от рак, какво искаш.

— Пози! — отвръща презрително тя. — Даже и това не правят. Всички са хитреци като Жорж.

Тя млъква, за да се съсредоточи върху предстоящия завой, и едва подир завоя добавя:

— Болен от рак! Ако знаеш какви планове има човекът…

Но аз не се вълнувам от плановете на Жорж и в малкия фиат настъпва мълчание и мекото мърморене на мотора звучи странно отчетливо в нощната тишина, а двата светли снопа на фаровете метат завоите, додето излизаме на широкото шосе и пред нас долу блясват оределите вече съзвездия на столичната галактика.

Прибирам се вкъщи едва следната вечер, и то доста късно. Откъм килера за моя изненада се носи равното тропане на пишеща машина. Почуквам и надниквам, колкото да оповестя, че блудният стопанин се е завърнал.

Килерът се е превърнал в канцелария. Лиза е домъкнала отнякъде два сандъка, съединила ги е в нещо като маса и е поставила отгоре машината и ръкописа. Самата тя седи на пружината и едрото й тяло е сгънато в неудобна, но трудолюбива поза.

— Радвам се, че сте намерили работа — приветствам я.

— Най-после! Представете си! Да ви приготвя ли нещо за вечеря?

— Вечерял съм — излъгвам. — И изобщо, след като вече имате сериозни занимания, оставете домашните тегоби.

— Но те съвсем не ми отнемат време — излъгва тя на свой ред.

— Добре, ще поговорим пак. Не искам сега да ви преча.

— Мисля, че се уморих, отвикнала съм — промърморва жената. — Бих изпушила една цигара.

— Какво става с кварталните седенки? — питам, след като се настаняваме в стаята.

— Може да не повярвате, но продължават. Старците ръмжат един срещу друг, обаче седят. Гази вечер Несторов дори изигра една игра с другаря Илиев.

Другаря Илиев… Каква официалност.

— А какво преписвате? — любопитствам, като й поднасям смачкания пакет.

Лиза взима една цигара и запалва. След това ме поглежда бегло с поглед, кой го ясно говори: защо питаш, когато не се интересуваш?

— Някакъв научен труд. Едва ли ще е интересен за вас.

— А за вас?

— Е, аз преписвам… — отвръща уклончиво жената. — Нямате ли и вие нещо за преписване?

— Имах, но приключи.

— Нещо голямо?

— Да. Ако става дума за обема.

— Е, тогава следващото.

— Не вярвам да има следващо. Складът е празен.

— А какво беше онуй, предишното?

— Някакъв роман.

Тя бавно поема струя дим и ме поглежда. После поема още веднаж и още веднаж ме поглежда. Докато на края произнася с известна неловкост:

— Прощавайте, Тони, но мисля, че вие не можете да напишете роман.

— И в издателството ми казаха същото — кимам примирено.

— Защото в романа се разправя нещо за хората, нали? А вие не обичате хората.

— Мизантроп… — подсказвам.

— И даже не че не ги обичате, а те не ви интересуват особено.

— Вие си противоречите — възразявам. — Но това е без значение.

— Защо да си противореча?

— Ами защото, ако наистина не се интересувам от хората, как бих седнал да пиша роман за хората?

— Хитрувате.

— И дори в момента да не ме е грижа за хората, вероятно когато съм писал книгата, те поне мъничко са ме занимавали.

— Но как това „мъничко“ може да стигне за цяла една книга? Вашето „мъничко“ вие и сега го имате. Колкото да изтърпите някоя моя история или да предизвикате старците за кавга, колкото да убивате времето…