Богомил Райнов - Само за мъже

Новината предизвика у мене добавъчна лавина от въпроси, на които възрастните не си даваха труд да отговорят, и аз заживях с мисълта за близката поява на едно усмихнато човече, представящо ми се като хубава жива кукла, и вече виждах как водя усмихнатото човече за ръчичка и как му показвам двора и тайния проход през оградата на съседите, и дребните си съкровища.

После мама внезапно изчезна, за да дойде съобщението, че щъркелът наистина е донесъл братчето, или по-точно сестричето, защото в последния момент, вероятно поради бързината и суматохата, бяха ми пратили не братче, а сестриче. В момента това нямаше голямо значение за мене, но когато най-сетне един ден ме пуснаха в спалнята, дето мама отново се бе появила, и ми разрешиха да се приближа до панерчето, за да видя малкото хубаво човече, и аз се приближих тръпен и плах, единственото, което можах да направя, бе да заплача:

— Но то е грозно…

То бе наистина неимоверно грозно, това тъй дълго очаквано сестриче и лицето му още отсега бе сбръчкано като на старец, едно неприятно червеникаво лице с морави устни и морави клепачи. Да, детето имаше морави устни и клепачи и дишаше с труд и с някакво едва забележимо хъркане и не можа да живее дори месец и когато научих, че вече го няма, това бе още една от тия необясними прояви на хаоса сред строгия домашен ред.

— Защо умря? — запитах леля си.

— Заради тебе… Понеже не го искаше… — отвърна тя.

Така към разочарованието се прибави и чувството за вина. Това е една голяма вина — да виждаш грозното. Една вина и едно страдание.

Въпреки отделни изблици на хаоса домашният свят бе свят на реда, поддържан по различен начин от семейната света троица — мама, леля и татко. Струва ми се, че мама и леля са съществували открай време, но за баща си помня, че се появи едва по-късно, понеже, както после разбрах, бе лежал в затвора и бе излязъл чак на Девети и доста ясно си спомням появата му — как ме извикаха от двора и как в хола на люлеещия се стол седеше непознат мъж с не твърде приветливо слабо лице и как аз дори не му обърнах внимание, тъй като смятах, че е някакъв гост без значение, и сигурно до края не бих му обърнал внимание, ако мама не бе казала:

— Че иди при баща си де! Не разбра ли, че това е баща ти!

А гостът ме гледаше и леко се усмихваше, но аз се дърпах и не исках да ида при него, така че усмивката постепенно угасна върху слабото лице и вече не се появи дори когато мама успя най-сетне да ме за-тътри до люлеещия се стол.

Не ми потръгна с него още от самото начало дали защото се стеснявах, или ми се виждаше съвсем чужд и съвсем различен от оная снимка, на която ми го бяха показвали — хубав мъж в тъмен костюм, уловил подръка засмяно и хубаво момиче в булчинска рокля — майка ми. Майка ми, истинската, с пълното си лице и тежкото туловище също бе далеч от ретуширания фотографски образ, но с нея бях свикнал. А този внезапно появил се човек ми бе чужд и не виждах за какво трябва да го обичам, такъв мълчалив и хладен и с една навъсена физиономия, сякаш страдаше от зъбобол, не много силен, но постоянен.

В ранните години с мене се занимаваха майка ми и леля ми. Майка ми бе добрата фея, а леля ми — лошата. За жалост грижите на мама бяха насочени значително повече към кухненската тенджера, отколкото към мене. Дали защото си бе внушила, че дарованията й са най-вече в кулинарното изкуство, или защото държеше да убеди в това баща ми и леля ми, но мама започваше кухненската врътня още щом прислужницата се върнеше от пазара, и с охкане и пъшкане се заемаше за тенджерата, а понеже готварските й таланти бяха чиста илюзия, компенсираше ги с разгула на ароматите и блъскаше в яхнията всевъзможни подправки и най-вече бахар и дафинови листа и от техния упойващ мирис главата ти така се замайваше, че можеше да изядеш цялата порция, без да си дадеш ясна сметка какъв буламач си погълнал.

Дебелата добра фея бе с разклатено здраве, страдаше от разстройство на метаболизма или както тя твърдеше за по-деликатно — от нервно сърце, — така че вечно гълташе разни таблетки и съсредоточено отброяваше валерианови капки в чашата, а след тежката заранна операция на готвенето и не по-малко уморителната процедура на самото ядене се свиваше на кушетката в хола, неспособна за каквато и да било работа чак до следната заран.

И все пак тя си оставаше добрата фея, понеже въпреки изричната забрана на татко понякога ми пъхаше в ръката дребни пари и понеже, когато бях уязвен или огорчен, все още намирах подслон в меките й скути.