Богомил Райнов - Само за мъже

Смятах, че вечерите ще бъдат най-тягостни, защото просто не знаех как и с какво да занимавам питомците си, но тук на помощ ми дойде телевизорът. Бях забравил съвсем за него, пък и бях почти убеден, че не работи, тъй като ми бе наследство от Жорж, обаче оказа се, че телевизорът си работи, и това бе истинско щастие за децата, а отчасти и за мене, понеже ме освобождаваше от непосилната задача да им измислям забавления.

Изобщо всичко се нареди някак си и дори по-до-бре, отколкото го бях очаквал, с изключение може би на спането, защото трябваше да спим на едно легло, а леглото, колкото и да беше широко, все пак не бе разтегателно и малкият, за разлика от сестра си, спеше доста бурно, като се въртеше, риташе и дори хленчеше насън, преживявайки вероятно все още някои епизоди на топлите бащини грижи.

А подир седмица една непозната гражданка се яви да ми съобщи, че идва от интерната, за да прибере малките. Изобщо писмото на редакцията беше дало резултат и аз нямах никакви основания да възразявам. Това бе краят. И той бе отбелязан също като началото с плач.

— Не искам да си ходя… — хленчеше малчуганът, като размазваше сълзите по кръглото си вече понапълняло личице.

— Чичо, защо ни взимат? — недоумяваше сестричето с потреперващо гласче. — Ти нали не ни пъдиш?

— Как ще ви пъдя! Но това не зависи от мене. Такъв е редът.

— Такъв е редът, деца — потвърждаваше и жената. — Ще бъдете там с други дечица, ще учите и ще играете… Хайде сега, приберете си дрешките…

Те обаче пет пари не даваха за другите дечица, нито за образователния процес, те искаха да си стоят тук, в тая усойна стая, където никой не ги закачаше и където имаше телевизор, и малкият продължаваше да хленчи, а сините очи на сестра му също почваха застрашително да овлажняват и аз се опитвах да ги успокоявам, като повтарях, че такъв е редът и че ще ми идват често на гости, без, разбира се, да го вярвам.

Така че всичко свърши с плач и с неловки прегръдки, понеже хич не ме бива в прегръдките, додето накрая тропотът на малките крачета се пренесе към стълбището, а оттам към Тъмното царство, а после вратата хлопна и всичко затихна и аз бях отново сам в опустялата стая, като си казвах, че всичко е било сантиментална глупост от моя страна и че подир веселото безредие в квартирата ми децата още по-трудно ще свикнат с реда, който ги чака. А няма как, ще трябва да свикват с мисълта, че има ред. За добро и за лошо. Ще се грижат за тях, но строго по реда и никой никога няма да ги глези. А толкова приятно е да те глезят.

Все по-рано се мръква. Когато напускам редакцията, вече е съвсем тъмно и додето пресичам градината, усещам оня лек дъх на влажна пръст и на хризантеми, който напомня за есен и за гробища. Това ме подсеща, че бих могъл да си позволя една скромна панихида в памет на покойния приятел, така че неволно поемам курс към площада с паметника.

Обичаен рефлекс — да загръщаш прозаичния порив е наметалото на нещо по-възвишено. Истината е, че ако се насочвам към „София“, то не е зарад мъртвия приятел, а зарад все още живата за щастие Беба.

Беба, да… Знаете тоя тип жени е пълни цица и мършави задници. Беба е нещо подобно, само че в обратния вариант: фино лице и обилна плът. Скроена съм по два различни журнала — както сама казваше. Физиономия на мадона и физика на кабаретна звезда, това бе една дисхармония, предизвикваща интереса на някои мъже. Защото колкото и да възпяваме хармонията, ние най-често сме убедени, че тя е доста скучно нещо.

Житейска среда, бит, интереси — по тия точки характеристиката на Беба би могла да се препише направо от досието на жена ми. С една разлика все пак, в полза на Беба. Бистра е леко и фино същество с тежък нрав, докато Беба е с малко по-тежка плът и с доста по-лек характер. Може би защото не взема нищо на сериозно, включително и загубите на покер, каквито се случват понякога допи и на нея. Не вярвам да има бог знае какви амбиции, а дори да ги е имала, отдавна се е простила с тях. Оставя живота да си тече, уверена, че и да кроиш планове и да не кроиш, каквото ти е писано, това ще стане. Затуй се опитва да надзърта в тайните на съдбата посредством гледането на кафе и пасиансите, но не й минава и през ум да бъде творец на съдбата си. Такива високи фрази звучат смешно за фаталиста, а Беба като всеки солиден играч е фаталист по призвание. Използувай доколкото можеш картите си, но не забравяй, че не ти, а съдбата ги нарежда.

Какво още? Професията. Само че Беба няма професия. Би могло да се каже рентиерство, обаче в нашенските формуляри такава графа не е предвидена. Получава някаква месечна сума от леля си, преселена в Щатите. Лелята бе извадила късмета да се омъжи за богат задокеански хапльо, който преждевременно или навреме бе починал. А Беба беше останала едничка сродница на щастливата старица.