Богомил Райнов - Само за мъже

— Много си шик с тая виолетова блуза — забелязвам без видима връзка. — Едно само не мога да разбера…

— Пак нещо ще изтърсиш…

— … Дали балконът ти наистина е така препълнен, или това е само зрителна измама.

— Аз не съм по фокусите, момчето ми. При мене всичко е истинско — отвръща Беба с присъщата й скромност.

„Ще ми дадеш гръб и ще захъркаш“… Е, не е чак така. Даже ако трябва да бъда точен, Беба първа заспива. Още една точка в нейна полза — че не е от тия, прекалено горещите, като Бистра. Тия горещите на първо време някак се изтрайват, даже можеш да хлътнеш по тях, но после стават уморителни. Също като горещия ден. Заран си казваш „какъв хубав ден“, обаче засили ли се жегата, виждаш, че и хубавото си има лошата страна. Зноят трудно се издържа на по-дълъг път.

Антоний и Клеопатра… Тони и Беба… Не, такава опасност няма. Това й е доброто на тая жена, че не висне над тебе като заплаха. Има си достатъчно занимания, за да държи прекалено на този или онзи. И когато заранта след кафето ме изпраща, не пита кога ще се видим, а само казва: ако някой ден се сетиш, обади се пак. Изобщо здравей и довиждане, както става между възпитани хора.

Прибирам се вкъщи, за да установя, че усамотената квартира е почнала да ми действа потискащо. Не защото правя сравнение с пердетата и вносните тапети на Беба. Не бих разменил моя орех за никакви пердета и дамаски, макар да предчувствам, че тъмната му зеленина отива към есенния си заник. Потиска ме отсъствието на децата. Струва ми се да ги виждам, поставени на номерираните си места в оня там регулиран бит и се чувствам гузен. Това неопределено чувство за неустановена вина, изпитано още в годините на детството.

Когато се обръщам понякога назад към миналото и се опитвам да го сумирам, просто така за да видя какво ще излезе, оказва се, че не излиза нищо. Един миш-маш от дреболии. Една купчина от случайни мигове, изплували в безреда от спомена. Трябва да се върна по-назад, мисля си. Трябва да се върна съвсем назад към най-ранното, от което започва всичко, за щото в него е може би обяснението на всичко.

Но най-ранното не съдържа никакво обяснение, защото то е хаосът. Виждам се в някакво тъмно, ниско, тясно пространство, сгънат на четири и сякаш притиснат от всички страни, сякаш споменът ме е върнал чак в утробата на майка ми, но не съм в утробата на майка си, а в нейната прегръдка и в противовъздушното скривалище и тясното пространство наоколо се тресе, а нейде над главите ни експлодират самолетни бомби. Обладан съм от страх и от дивия порив да из бягам, обаче няма къде да избягам и всичко наоколо ме притиска тъй, че опитвам да се спася, като се гуша в майчината прегръдка. Обладан съм от страх, но не понеже над главите ни избухват бомби, а понеже у мене се е пренесъл страхът на мама, която повтаря несвързано и полугласно ту „свърши се“, ту „боже, спаси ни“, докато изведнъж чувам почти до ухото си сухия съскащ шепот на леля „недей дава акъл на господа какво да прави, ами кажи: господи, да бъде волята ти“.

Един миг, без преди и после, такъв е тоя далечен спомен за хаоса. А подир туй следва втори, по-късен хаос и аз се виждам в ръцете на баща си и сигурно сме били на мач или на някакво зрелище, а сега тълпата се е юрнала към изхода и ние се намираме в средата на тази необятна тълпа, която с такава ужасна сила ни притиска, та ми се струва да чувам дори пращенето на човешки кости, а баща ми ме е вдигнал нависоко с две ръце, за да ме спаси от премазването, но той е нисък и слабоват и навярно ръцете му вече съвсем са отмалели, защото вика безпомощно: „другари, недейте така, ще смажете детето“, обаче никой нищо не чува и никой нищо не може да направи, понеже всеки е блъскан и носен от ония отдире и аз усещам как ръцете, които ме държат, потреперват в отмала и очаквам всеки миг да ме изтърват в това ужасно човешко море, за да стана на каша, додето внезапно усещам как ме улавят едни други ръце, едни дълги и здрави ръце и някакъв млад гигант спокойно и уверено ме понася към изхода.

Един млад гигант, за когото някога и понякога, преди да заспя, се молех, защото бях още малък и леля скришно ме учеше да се моля, и който по-късно ми е идвало да проклинам, защото вече не бях малък и не се молех, а си казвах, че ако не бе ме поел на ръце, животът би свършил в един миг още тогава и всичко по-сетнешно просто не би го имало.

Скривалището е хаосът на далечното минало и навалицата е хаосът на външния свят, а вкъщи е редът. Но този ред е създаден от възрастните и не всякога ми е понятен и случва се даже в него, колкото да е строг и устойчив, да проникне нещо от хаоса. Така преди много години майка ми пусна голям корем и отпърво това не личеше, защото нейният корем никога не е бил малък и изобщо тя бе доста над нормата в килограмите, но после коремът надмина всичко обичайно и аз почнах да задавам въпроси, а леля ми викаше: ти си още малък да разбереш, но трябва да се радваш, защото щъркелът скоро ще ти донесе братче.