Богомил Райнов - Само за мъже

Леля ми бе също надарена жена. Имаше добри данни за истеричка — вродени или придобити, това е отделен въпрос, — но поне го съзнаваше и държеше страшно много да се крепи върху ръба на спокойствието, защото загубеше ли равновесие, рухването в бездната не й мърдаше, а навремето само при едно такова рухване бе изпочупила целия семеен сервиз от китайски порцелан, от оня стар китайски порцелан, дето го фабрикуваха във Виена и струваше сума пари.

По време на мирното детство — без сам да разбирам — аз бях главният дразнител на леля си, понеже тя главно с мене се занимаваше. Повечето време това бе само една досада от непрестанни команди: изрежи си ноктите, смени си чорапите, сядай да учиш, а в случай че се държах добре, следваше не по-приятната награда на прегръдките и милувките на една мършава нервна ръка, ухаеща на същия този противен валериан. Така че човек не знаеше кое е за предпочитане, да се държи добре или обратното. Единственото, което знаех, бе, че не бива да я изкарвам от търпение и да правя големи бели, защото направех ли голяма беля, леля ми се приближаваше с оня напрегнат израз, който всички придобиваме, когато си повтаряме наум „спокойно, спокойно“, а тя го повтаряше не само наум, но и на глас, като се обръщаше, разбира се, към майка ми: „Спокойно, Веске, защо да се дразним“, макар че майка ми, каквато си бе летаргична, едва ли мислеше да се дразни. „Не бива да се дразним, Веске“, повтаряше леля, като ме притегляше към себе си, за да ме предпази от майчиното раздразнение, и като ми се усмихваше по оня зловещ начин, напомнящ не толкова усмивка, колкото зъбене. „Какъв смисъл да се дразним“, настояваше леля и в тоя миг уж неволно ме ощипваше по някоя част на тялото — в това отношение тя нямаше предпочитания, — но така зверски, че изпищявах. Костеливите й дълги пръсти бяха като клещи и когато ме стиснеше с тях, тя ги и по-завърташе насам-натам, тъй че свитки ми излизаха от очите, изпищявах и блъскайки я с юмруци, се изтръгвах с риск да оставя част от месото си между тия безпощадни мършави пръсти.

Иначе публично поддържаше мнението, че децата не трябва да се бият и че изобщо не бива да се дразним, на което аз с целия си наивитет възразявах плачливо „а ти като ме щипеш“, без да разбирам, че от нейна страна това не бе щипане, а отчаян опит да се хване за нещо, да се задържи по-здраво за нещо, за да не рухне в ненадейно разкрилата се бездна на истерията.

Би могло да се запита защо семейните тегоби не се разпределяха в обратен ред, сиреч леля ми да се заеме с готвенето, а майка ми — с мене. Но това е съвсем реторичен въпрос, понеже майка ми се нуждаеше именно от тенджерата си и понеже леля ми се нуждаеше именно от мене. За тая стара мома аз бях единствената възможност да се разпорежда с някакъв мъж, макар и още невръстен, да го командува и инквизира и по тоя начин да доказва на себе си и света, че женският й инстинкт, също както и майчинският, не е отишъл съвсем на вятъра.

По-късно на педагогическата вахта застана баща ми. Не че имаше излишно време за мене, но, изглежда, се дразнеше, задето леля тъпче главата ми с всевъзможни глупости — както сам се изразяваше — включително и религиозни. Това бе добре за мене, понеже ме отдалечаваше донейде от лелините истерии, но и зле, понеже едва оттук нататък започнах да усещам реда в цялата му неумолимост. Редът, който той бе установил, трябваше да бъде закон и за мене, привичките, които беше придобил, трябваше да станат и мои привични, идеите, принципите — всичко ми се даваше наготово, за да не си блъскам напразно главата или да кривна, не дай си боже, от правия път.

Спомням си как веднаж подир класното по литература се осмелих да кажа на учителя:

— Сложили сте ми тройка…

— Че колко да ти сложа? — погледна ме той недоволно. — Аз тук си хабя слюнката да говоря едно, а ти пишеш каквото ти дойде.

— Опитвам се да мисля с главата си…

— Не личи.

— … Да дам своя оценка…

— Ти си дал твоята, аз — моята. Ако на алгебра отговориш не според учебника, а както ти скимне, колко ще ти пишат? Решения — много, но вярното е само едно.

— Обаче това е литература, а не алгебра.

— И какво като е литература? Да не би литературата да е произвол?

Разказах вкъщи по време на обеда за случилото се.

— Ти винаги вършиш нещата наопаки, Тони — забеляза добродушно мама.

Баща ми мълчеше, от което можеше да се съди, че едва ли е съгласен с учителя. Но вместо да каже, че не е съгласен, той само рече сухо:

— Докато си в училище, ще правиш каквото ти нареждат. А като свършиш — тогава карай по своему.