Богомил Райнов - Само за мъже

Тогава какво? Лекарството? Доста нагарчаща — като всяко лекарство.

Или може би събеседникът? Нейните разсъждения не струват дори колкото тия на Петко.

И тъй — какво? Казвай де.

Лиза. Лиза ми липсва, казвам. И престани да ми надуваш главата с тези смешни въпроси.

Заранта е съботна, и най-важното слънчева. През мощта е валяло и по мраморните плочи все още тук-там има вода и в тази вода се отразява синьото небе, сякаш някой е нахвърлял по пешеходната зона изпочупени сини стъкла. Правя обичайния си рейс от будката за вестници до кафенето, когато я виждам застанала насреща ми, също като по оная пътека към гората.

Тя стои едра и все пак стройна на ъгъла пред магазина за конфекция, облечена в някаква лека черна рокля, която виждам за пръв път — гардеробът явно се обогатява, — с едрите си черни къдри, зелените обици и бялото лице, и пълните розови устни, които едва-едва се усмихват или просто ми се струва така.

— Вие пък отде изскочихте? — питам, когато я доближавам.

— Не съм изскочила — отвръща дамата. — Дойдох да видя детето си.

— Вярно — кимам, — детето.

Съвсем съм забравил, че и тя като мене си има детски проблеми.

— Всъщност дойдох и по друга работа — признава Лиза.

— По каква работа?

— Ами работа, именно работа. Мъжът на братовчедка ми отдавна е обещал едно секретарско място и сега най-после ми излиза късметът.

— Чудесно — казвам. — А Илиев?

— Какво „Илиев“? Илиев си има работа. Става дума за мене.

— Питам: разписахте ли се?

— Още не.

— Защо такова протакане?

— Тони, сляп ли сте? — произнася наскърбено жената. — Не виждате ли как съм облечена?

— Не е зле. Макар и малко траурно.

— „Малко“? А вие какво искате, и воал ли да сложа?

И възмутена от недосетливостта ми, добавя.

— Татко умря.

— Кой от двамата?

— Знаете кой.

— Бог да го прости — промърморвам. — Но вие никога не сте му викали татко.

— Да, обаче когато рухна съвсем, почнах да му викам тъй и нямате представа колко му бе драго, макар да не го казваше, и тогава си рекох, че винаги ще му викам татко, щом веднъж съм го признала за мой баща.

— Съвсем правилно — съгласявам се. — Макар че той едва ли би могъл да ви чуе.

— То не се знае — отвръща тя уклончиво.

Школата на Петко и нейното влияние.

— Не ви ли е приятно, че ме срещнахте? — пита тя ненадейно.

— Защо задавате глупави въпроси? — промърморвам.

— Защото всъщност дойдох и за вас. Може би — най-вече за вас. Исках да видя какво става с вас.

— Това няма ли да подразни Илиев?

— Не съм мислила по въпроса — отвръща сухо тя.

А сетне подхвърля:

— Машината в онова кафене не работи ли?

— Мисля, че работи.

— Тогава защо ме държите тук на ъгъла. Не виждате ли, че съм с нови обувки.

Тъй че отиваме и сядаме зад кафенето, между циментираните лехи, засадени с декоративни храсти. Само храсти. Тук вече съм свой човек и сервитьорката акуратно ни донася две двойни еспресо, направени без икономисване на материала. Лиза отпива от кафето, запалва цигара и ме осведомява:

— Аз няма да сключвам брак с Илиев, Тони.

— Значи все пак ви остави този еснаф?

— Защо той да ме е оставил? Толкова ли е невъзможно аз да оставя някого.

— А защо го оставихте?

— Защото обичам вас.

— Здрасти.

— Всъщност отдавна ви обичам, понякога дори си мисля, че съм ви обичала от самото начало, иначе как щях да ви мразя толкова.

— А, значи и мразехте ме!

— Само понякога. Чудно ли е?

— Никак. Щом идва от вас.

— Ама така е наистина: срещаш го този, единствения, човека на своя живот, срещаш го най-после след толкова чакане, а той се оказва съвсем различен от мечтата ти, и почваш да го мразиш всякога щом се окаже различен.

— Но докато мразехте мене, сприятелихте се с Владо — напомням.

— Защото бях загубила надежда във вас. Защото ме гледахте със същия интерес, с който гледате стената. И понеже Илиев беше свестен човек, рекох си, ще се свържа с него. Ако това раздвижи Тони, добре, ако не го раздвижи, значи работата е безнадеждна, тогава поне ще създам семейство за детето си.

— И какво? Престана ли Илиев да бъде свестен човек?

— Същият си е. Но ми дотегна със сметките си. Не мога да търпя тия негови сметки. И после, щом си отидохте, разбрах, че нищо няма да излезе от този брак.

— Язък за новите рокли.

— Те бяха за вас, Топи. Исках да се харесам на вас. Исках така да ме харесате, че да ми кажете: Никъде няма да ходиш, тук ще стоиш!

— Не ви ли го казах? — учудвам се. — Значи пропуснал съм. Държите ли наистина да го кажа?