Богомил Райнов - Само за мъже

— Ами да ви приеме. Пренасяйте се и толкова.

— Само че не преди да се разпишем.

„Това е похвално, че пазите девствеността си до брачната нощ“, окуражавам я на ума си. А гласно казвам:

— Но нали той вече ви е извадил разрешение за стаята на Несторов?

— Това никога няма да му го простя — навъсва се леко дамата. — Човекът едва се беше поминал, а той вече тръгна да му взима стаята.

— И да е избързал малко, то нищо не променя — забелязвам. — Никой покойник не може да остане в стаята си.

— Това няма да му го простя — повтаря Лиза. — И не мога даже да си представя как ще се нанеса в стаята на другаря Несторов.

— Тя вече не е негова — напомням.

А понеже жената продължава да прави пробни стъпки и да сменя позите, добавям:

— Не допусках, че сте суетна.

— Нима това е суетност — да желаеш да се харесващ?

— Мисля, че да.

— А вашето не е ли суетност, като искате на всяка цена да не се харесвате, изобщо да правите лошо впечатление?

— Не съм разсъждавал по въпроса, но допускам, че също е суетност. Мъжката суетност е по-неприятна от женската. Прикрита е.

— Владо не е суетен — забелязва Лиза, като сяда на обичайното си място.

Предполагам, че тия нови обувки доста я стягат.

— И Петко не е суетен — забелязвам на свой ред.

Подир което бързо сменям темата:

— Владо вече не се ли дразни, че все още сте при мене?

— Представете си: не! Вероятно не е ревнив.

Това, че не е ревнив, почва малко да ме ядосва. Подяжда ми самочувствието. Ако не беше Лиза, а някоя Бистра, бих му сложил такива рога, та да ме запомни.

— Наистина странно, че не се дразни — промърморвам почти на себе си.

— Дразните се вие — подхвърля дамата. — Изглежда, че този килер страшно ви е нужен.

— Напротив, съвсем излишен ми е. Смятам в най-близко време да ви го отстъпя заедно със стаята.

— Със стаята?

— Ами да. Заминавам.

— Заминавате?

Тя почва да става отегчителна с това повтаряне на собствените ми фрази. И понеже ме гледа, полуотворила пълните си устни, сякаш не вярва на ушите си, обяснявам:

— Сменям местожителството. Един покоен приятел бе казал навремето, че трябва да излезеш от консервената си кутия. Бях го забравил този мъдър съвет, но сега си го спомних и реших да го използвам.

Жената изглежда съвсем попарена. Сякаш не аз си отивам, а Владо.

— Значи няма да бъдете тук за сватбата?

— Защо? Да не сте ме готвели за кум?

— Не, но просто така…

— Ще бъда с вас мислено — уверявам я. — Смятам, че доста време прекарахме заедно, за да се съмнявате в това.

Тя не казва нищо. Става бавно и бавно се запътва към своя килер, докато аз продължавам да се изтягам на леглото, като се питам защо всичко се получи толкова тъпо с това заминаване.

В тия последни дни имам възможност все по-често да оставам сам вечер, защото Лиза и Владо все по-често излизат, за да използуват докрай ергенския си живот. А за да няма излишен разгул в тоя ергенски живот, живеят го заедно.

В тия последни дни тя сякаш се е поотчуждила от мене и дори когато сме насаме, не подхваща предишните разговори, а мълчи или се задоволява с прозаични фрази, като да спра ли радиатора и искате ли кафе. Хладината май се промъкна помежду ни в онази вечер, когато съобщих за скорошното си заминаване. Странна жена. Може би скърби, че загубва един кум. Или може би си въобразява, че ще се оженим тримата — тя, аз и Владо, — като ние с нея постарому ще си живеем горе, а Владо ще го оставяме долу да си пише домашните.

Всъщност радвам се за нея. Сега, след като Допотопния си е отишъл, а аз заминавам, този мрачен приют за корабокрушенци най-сетне ще добие приветливия вид на семейно гнездо. Ще има достатъчно място за новобрачните и за възрастния баща, и за Петьо и всички ще бъдат свои.

Да, радвам се за нея. Сега най-сетне изцяло ще осъществи своя план за малко уют и бояджиите ще влязат, за да облеят опушените стени със светлина и може би даже миризмата на свежа боя ще успее да се пребори с тоя упорит дъх на влажен мухъл.

Да, истински се радвам за нея и си казвам, че има право на малко уют и семейна топлота и чисти отнощения след всичките тези години на несрета и несполука и кал.

И ако изпитвам леко пренебрежение към бъдещия жених, поне съзнавам, че то е от чиста завист, защото той има тъкмо онуй, което липсва на самия мене — вътрешно равновесие, увереност в себе си, творческа работа, ясна цел в живота, а сега вече ще има и Лиза.

Щом им завиждаш, мисля си, значи при тях всичко с наред. Ако не беше наред, нямаше да завиждаш.