Богомил Райнов - Само за мъже

И защо всъщност завиждам?

Може би бедата започва от едно калпаво убеждение. Убеждение, за което дори не си даваш сметка, но което мъкнеш нейде дълбоко у себе си, още откакто се помниш. Убеждението, че другите са ти длъжни нещо — макар да повтаряш на глас, че не са ти длъжни. Длъжни са да ти предоставят мястото, което сам смяташ, че ти се полага. Длъжни са да те оценят точно тъй, както сам се оценяваш. Длъжни са да отговарят приблизително на идеала ти, защото иначе може да загубиш вяра в идеала си.

Те обаче съвсем не те оценяват, както очакваш, в случай че изобщо те забелязват. Нито се сместват, за да ти отворят място. Нито се равняват по идеала ти.

И ето че ти им теглиш присъдата, като се ръководиш от идеала си, а след това пращаш по дяволите и идеала, понеже той е бил опроверган от живота. Изобщо слагаш кръст на всичко, разчистваш си генерално сметките и изведнъж ти става леко, като след всяко разчистване на сметки. Но това е само в началото, додето не си разбрал, че си сложил кръст на себе си.

А сега разбрал ли си го, подир онова писмо, получено от мъртвеца? И ако той нищо не ти е дал, ти сам какво си придобил? Колкото да се ровиш в паметта си, не можеш да изровиш повече от две-три добри дела. Но има и по-неприятно — че си ги извършил несъзнателно. Не си имал време да помислиш, че може и да не ги извършиш, затова си ги извършил.

Да, острото ти око за грозното. Червейчето в салатата на леля ти. Но каква полза да виждаш грозното, ако не обичаш красивото. Ако за тебе красивото не е нищо повече от салата без червейче.

Не, тук може би прекалявам. Красивото е и Беба. Наистина безупречно лице на мадона, чисто и хармонично изписано. Истинска непорочна мадона, стига да не слизаме с поглед към балкона и всичко останало.

Когато отивам да се простя с Беба, намирам я в състояние на леко оживление. Явно, че гори от желание да ми съобщи някои новини, но каквато си е методична, изчаква всяко нещо да дойде с времето си.

— Къде ще ме заведеш?

— Този път — никъде — отвръщам. — Ще заминавам, това е прощалната ни вечер и би било светотатство да я прекараме по ресторанти.

— Ще заминаваш?

И тази почва да повтаря фразите ми. И на тази трябва да обяснявам.

— Е, все пак не е далече — преценява Беба, след като изслушва обяснението ми. — Можеш всеки ден да прескачаш.

Това й е хубавото на тази, за разлика от онази, че приема всичко откъм земната и практичната страна.

— Всеки ден едва ли — възразявам. — Но достатъчно често, за да предотвратявам някои от изневерите ти. Дори само някои — това ще бъде все пак кяр.

— Знаеш, че за мене любовта идва подир покера — напомня Беба. — Така че, ако не ме забравиш съвсем, изневери не се предвиждат.

А когато един час по-късно сядаме да хапнем в кухнята — вече казах, мисля, какъв е рангът на тази кухня, — дамата изважда своя кент-флош:

— Жорж вазира!

— Сигурна ли си?

— Е, как не? Екскурзия с параход до Виена, само че параходът се върнал от Виена без Жорж.

— Ти да му мислиш. Оставаш без пласьор — забелязвам.

— Не аз, а ти да му мислиш — връща ми го Беба. — Да знаеш как ти се е заканила Бистра!

— Знам.

— А! — сеща се тя. — Значи затова бягаш?

— Донякъде.

— Бедната Бистра. Ще остане съвсем с пръст в устата.

— Няма опасност. Докато има такъв апартамент.

— Апартамент! — свива пренебрежително устни Беба, — Мъжете, Тони, сега са страшно алчни. Един апартамент не ги задоволява.

— Ако е като твоя…

— Само това няма да стане! Търтей никога няма да храня, ще видиш! От две неща най-много се боя. — от мишка и от брак.

Слушам я разсеяно и отговарям разсеяно, когато ме запита нещо, а наум разсъждавам по новината. Значи Жорж е избягал. Крайно време е в такъв случай и аз да бягам. Прощавай, Биси. Прощавай, Лиза. Колкото до Беба, нощта е достатъчно дълга, за да можем спокойно да се простим.

Трябва да бягам наистина. Мишките — как да е. Но бракът…

Началото на лятото и началото на новия живот. Всъщност вече два месеца съм тук, в тоя неголям град, чийто център е далеч по-приветлив от софийския. Особено пешеходната зона с мраморните плочи, новите магазини и онова закътано кафене, зад което са поставени няколко масички, приютени между декоративните храсти, избуяли в циментираните лехи. Само храсти. Безполезно е да ги ровите — няма да откриете чанта с долари.

Два месеца — достатъчен срок, за да си подредя бита, да свикна с работата в местния вестник, да свикнат с мене местните хора, да завъдя приятели и най-важното — врагове. Човек в краен случай може да мине без приятели, но в никакъв случай — без врагове. Без врагове се отпускаш, успокояваш се, изпадаш в летаргия. Те ти дават самочувствие, карат те да бъдеш нащрек, да работиш с пълни сили и изобщо да показваш на какво си способен, като здравата им натриваш носовете.