Богомил Райнов - Само за мъже

Ясно е, че го е писал с повишена температура, мисля си, като прибирам писмото в джоба. При трийсет и шест и пет никога не би ми наприказвал тия неща. И може би цялата трагедия на всички ни е, че ставаме нормални и чувствителни само когато качим поне малко температура.

Телефонът зазвънява. Вдигам слушалката, за да установя, че насреща е онзи от милицията.

— Можеш да успокоиш себе си и приятелката си — чувам го. — Компанията вече е под следствие. Колкото до обезщетението за пръстена, майката ще трябва да води дело, когато му дойде времето.

Ами да го води. Ако си няма друга работа. Благодаря и затварям, без да изпитвам дори сянка на радост от победата. Победата? Чия по-точно? Във всеки случай не моята. Живей и остави другите да мрат — имаше такъв филм, но той не е по мой сценарий. Сценариите, моите и на Петко, бяха други. А сега и тях ги няма. Така че не ми остава нищо, освен да се заема с читателските писма.

Лиза изгрява от килера като истински разгул на елегантност. Тя си е купила две пролетни рокли и сега ги пробва една подир друга, за да реши коя тъкмо да сложи вечерта, когато Владо ще я води на ресторант.

— Добре ли съм? — пита дамата, като се завърта леко, за да ми предостави формите си от всички страни.

„Струва ми се, че тия големи божури твърде предизвикателно са разцъфтели върху задника ви“ — би следвало да отговоря. Но се задоволявам да кажа:

— Само махнете това невъзможно коланче.

— Но то подчертава талията — твърди Лиза, като се оглежда в сънните застинали води на олющеното огледало.

— Обаче прекалено изтъква другото, дето следва под талията.

— Каква мъка — да си нестандартна! — въздъхва леко жената, като маха коланчето.

— Така е по-добре — промърморвам.

— Но аз не съм чак толкова правоъгълна, Тони. Аз имам талия — напомня Лиза.

— Ами имайте си я.

— Да, но така не личи.

— Дайте да видим другата рокля — предлагам, за да прекъсна спора.

Тя влиза отново в килера, а след малко отново се показва, сега вече само по комбинезон.

— Другата въобще няма колан…

— Толкова по-добре. Облечете я. Макар че всъщност, ако питате мене, тъй както сте сега, е най-добре.

— Не ви е срам.

— Я чакайте — казвам. — Вдигнете ръце и ги сложете на тила.

— Защо тия фокуси?

— Сложете ги, ще ви обясня.

Тя заема позата с такова старание, че бюстът й едва не изхвръква над комбинезона.

— Да — кимам. — Така наистина сте най-добре. Напомняте ми за голите жени, които съм гледал в една книга, когато съм бил още дете. Нали знаете, че детските спомени са опасно нещо. Там е началото на сума сексуални мании.

— Но, Тони, какви ви прихващат? — вдига вежди жената, явно озадачена.

Вдига вежди и спуска ръце, като продължава да ме гледа, сякаш да провери дали не съм болен.

— Не съм болен — уверявам я. — Преценявам просто силните и слабите страни на физиката ви.

— Нямам слаби страни — промърморва Лиза. — Достатъчно съм пълна, за да имам слаби страни.

Подир което подхвърля:

— Слаби страни имат вашите любимки.

— Но вие сама казахте, че Беба приличала на вас — напомням.

— Беба ли се казва? Нямам предвид нея, а онази от снимката.

— Коя „онази“?

— Ами същата, дето снимката й се въргаля тук между старите ви вестници.

Горката Бистра. Да би знаяла, че съм оставил снимката и да се въргаля между куп стари вестници.

— Не ви ли харесва? — питам. — Е, не е като мацката от онова списание, но все пак…

— И двете са почти еднакво разголени. И почти еднакво безсрамни. Но може би такъв е вашият тип.

— Не е мой тип — пояснявам, — а е моя жена. Искам да кажа, бившата ми жена.

— В такъв случай прощавайте.

„Бившата! — не чуваш ли? — повтарям на ума си. — Какво има да прощавам“.

Лиза пак изчезва в килера, обаче това не е за дълго.

— Добре ли съм?

Тя отново е образец на елегантност, малко масивна може би, но нелишена от чар. Най-важното е, че леко деформираните от носене зимни обувки са заменени с нещо доста по-прилично, а фризурата се е разгърнала в едри тъмни къдри. Тъмни къдри, сред които звучно се обаждат зелените череши на обиците. Любовта разхубавява.

Жената повторно се позавърта леко, за да ми даде пълна представа за тоалета. Тоя път не са божури, а някакви сиви и бели орнаменти, които според мене по биха подхождали за перде.

— Не е зле — избъбрям. — Но какво значение има моето мнение? Питайте Владо.

— Защо ще питам Владо? — възразява Лиза. — Владо трябва да ме приеме такава, каквато съм.