Богомил Райнов - Само за мъже

— Тоя номер, изглежда, често сте го правили…

— Доста често — признава Лиза.

— И каква беше ползата от тия бягства?

— Не съм мислила за полза. Защо непременно трябва да има полза.

— Ами ако от едно нещо няма полза, какъв смисъл да го повтаряте постоянно.

— Все имаше някаква полза — промърморва тя, като свива нехайно облите си рамене. — Ако не друго, поне това, че подир всяко мое бягство тя съвсем се размекваше. Детето ми… Скъпото ми дете… От ден до пладне, разбира се, но все пак се размекваше.

Да се отърве по най-лекия и най-несигурния начин. Да избяга. Това вероятно е станало нейна привичка още от детинство, още от първите домашни конфликти. Примитивен рефлекс, който може би е от полза за подгонения заек, но не върши много работа в едно общество дето съществуват документи за самоличност и адресна регистрация. Бягаш само до известен момент, и по точно, докато те налапа.

— Това ли е всичко? — питам.

— Почти. Имах още едно приятелство, но за него в момента не ми се разказва То е съвсем друга история.

— Не ви питам за приятелствата. Знаете какво имам предвид.

— Ами това е всичко.

— И какво искат в момента от вас?

— В момента искат пръстена, оня, дето ми го бе дал Мони. Но сигурна съм че искат да ме впримчат за огърлицата.

— Ами кажете, че няма огърлица.

— Казах го, но не вярват. Убедени са, че искам само да се измъкна.

— Изглежда, че лъжите ви са по-убедителни от признанията.

— Това вие ще решите — произнася тя равнодушно.

— Тогава предложете замяна: да върнат вашия пръстен и да си получат техния.

— Предложих, но не са толкова балами. Тяхната версия е, че нямат нищо общо с моя пръстен. Въобще нямат представа кому съм го дала и срещу какво. И най-лошото е, че наистина е така, защото те нарочно я бяха скроили така тая комбинация от самото начало.

— В такъв случай ще им платим пръстена и — точка.

— И това не щат. Семейно бижу било, не знам какво било… Нали ви казвам, искат да стигнат до огърлицата.

— А не се ли боят, че ще стигнат до милицията?

— Точно от това не се боят. Знаят, че няма да се оплача. Тоя, дето е минал през стъргата, не се оплаква. И ако бях от тия, дето се оплакват, сигурно нямаше да мина през стъргата.

— И държите на всяка цена да ви смятат за глупачка?

Тя ме поглежда, но премълчава, сякаш преглъща комплимента. И едва след минута забелязва с уморен глас:

— Ако тук-там нямаше глупави хора, Тони, на тоя свят не би останала и капка почтеност.

— Сетне отново замълчава, за да заключи малко по-късно с нотка на оптимизъм.

— Ще се оправя някак си.

Има нещо все пак симпатично у тая патка. Не толкова в глупавите й истории, колкото в начина, по който се отнася към тях. Може би защото се отнася към тях именно като патка. Излиза от блатото, отърсва си перушината и казва, сякаш нищо не е било: а сега да продължим.

Ти също не обичаш да вземаш нещата много навътре, нито имаш навика да се смяташ за мъченик. Ако не друго, поне това си разбрал, че никой за нищо не ти е виновен, защото никой нищо не ти е обещавал и ако ти не си длъжник на тоя свят, то и той не ти е длъжник, изобщо пълен квит в това отношение.

И все пак някъде ей там, в самото дъно на дълбинната ти психика, мъждее смътното усещане, че си жертва. Неизвестно кому и защо, но жертва. Макар че драмите ти, взети накуп, едва ли могат да се сравняват с туй, което е изживяла за пет години тая патка. И това съвсем не я кара да се смята за жертва. Нито да се муси на живота. Напротив. С невъзмутимостта на истинска патка тя изпълнява поредното си излизане от блатото, отърсва си перушината и произнася бодро: а сега да продължим пътя си. И може би дори не се пита — накъде. Вероятно — до следващото блато.

Няма как, трябва да се намеся в тази изумрудена афера. Всъщност има как. Бих могъл да кажа: не ме забърквайте в тия ваши истории, не съм настроен за глупости. Но няма да го кажа. Навярно защото съм почнал да се събуждам. Не може да те светнат с дърво по главата и да не се събудиш, освен ако си вече мъртъв.

Едничката диря, до която съм се добрал чрез Лиза, е адресът на Лазар. Но за какво ми е този адрес? Да, за какъв дявол ми е този адрес — повтарям си на следния ден, додето обмислям насаме предстоящото. Хората си живеят, като че са болни от рак. Ти пък си живееш, като че си вече умрял. Всеки — с номера си. Защо трябва да им пречиш?

Труден въпрос. Пречиш на тях, понеже искаш да помогнеш на нея. Но това не е отговор. Понеже веднага възниква следващият въпрос: а защо трябва да помагащ? Къде е казано, че трябва да помагаш? В Библията? И ако веднаж са те ударили, това причина ли е да се навираш за нови удари?