Богомил Райнов - Само за мъже

— Виж к’во, Павлов! Престани да подритваш там горе и ако наистина си дошъл да говорим, слез да се разберем като хората.

Той произнася тия думи, без дори да поглежда към мене, но аз вече нямам никаква възможност да се правя на отсъстващ, тъй че се спускам засрамен на пода и приближавам към масата.

— Добре бе, Павлов — обажда се отново Мони. — Ние живеем, като че сме болни от рак. Но ти с какво стоиш по-горе от нас, дето живееш, като че си мъртъв? Изобщо какво се фукаш толкова!

Тонът е кротък, почти приятелски, но аз със свойствената ми проницателност долавям, че зад този кротък тон е скрита някаква уловка, и си казвам, че тъкмо сега е моментът да хвърля пълна светлина върху поведението си и — речено-сторено — заговорвам с една смисленост, която изненадва дори самия мене:

— Ти си прав като бог, Мони, макар и само отчасти (благосклонно оживление в залата при невинната ми шега). Прав си, в смисъл че нямам особени основания да се фукам. И все пак, вярвам, ще признаеш като честен човек (ново оживление в залата при тая нова шега), че да живееш като мъртвец е малко по-достойно. Мъртвецът не върши нищо, Мони. Значи не върши и мръсотии. Не си ли забелязал, че мъртъвците винаги имат някакъв особен израз на достойнство?

Поглеждам към тримата, сякаш ги приканвам да оценят силата на аргумента ми, но по лицата им вместо респект се чете недоумение и аз едва сега съзнавам, че съм загубил гласа си и че най-важната част от пледоарията ми те навярно изобщо не са я чули. Понечвам да я повторя, напрягам се да извикам, но от устата ми излиза само някакво глупаво бълбука-не като от чешма, когато са спрели водата.

— Този се подиграва с нас — произнася враждебно Лазар.

Колкото до Киро, той не произнася нищо, но аз виждам, че държи в една ръка нещо, което крие зад гърба си, и със свойствената ми проницателност отгатвам, че това ще е някакъв достатъчно тежък и достатъчно твърд предмет, още повече Киро прави крачка към мене, а после — още една и сетне — още една и тъкмо в този миг, понеже вече знам колко много боли, аз отчаяно опитвам да се събудя.

Буден съм. За да усещам, че наистина боли. Не от удара, дето ме е заплашвал насън, а от предишния. Все тъй боли и аз все тъй вися някъде на средата между живота и смъртта.

Не че в момента имам някакво особено предпочитание към едното или към другото, но това е действително отвратително чувство да висиш като паяк в бялата празнота и аз от три дни вече напирам да ме изпишат, а те отказват, понеже предстоели още изследвания и съществувал риск за сътресение на мозъка, без да разбират, че сътресението е опасно, когато главата ти е в ред, а когато не е в ред, последицата може да бъде само благотворна: да ти се наместят разцентрованите чаркове.

Напразно се опитвам да обясня на лекаря, че човек освен черепна кутия — пукната или здрава — има все пак и психика и че дори само присъствието на моя оголял приятел ореха, надничащ от прозореца на стаята, вече ще ме накара да се почувствам по-добре. Лекарят съвсем не се интересува от орехи и твърди, че ако съм тук, то съвсем не е за да си играем на орехи, но в края на краищата ускорява изследванията и отстъпва, понеже му е дотегнало да се разправя с луди хора.

И ето ме отново в нашия мавзолей, както би казала Лиза, в тоя тих домашен пансион за корабокрушенци. Главата ми вече е почти свободна от бинтове и аз лежа, опрян на висока възглавница, и усещам приятната топлина — далеч не прекалена, — издишвана от електрическия радиатор, и гледам таблата на кревата пред себе си, увенчана с двете месингови топки и украсена с един екзотичен пейзаж. Винаги съм знаел смътно, че тоя пейзаж съществува и се намира точно там, където му е мястото, сиреч върху таблата па кревата, но всъщност едва сега го виждам истински и едва сега установявам, че това е един малък шедьовър на креватната живопис, изобразяващ вероятно Неапол, ако се съди по трите кипариса вдясно и по широкия морски залив вляво, и по триъгълната бисквита в дъното, над която се вие кротка ивица дим, подсказваща достатъчно ясно, че се касае за вулканично явление и може би за Везувий.

Изглежда, необходимо е нещо да те тресне по главата, за да си отвориш очите и да прогледаш и едва тогава да забележиш, че креватът, на който спиш, е едно истинско бижу на изкуството. Навярно ти би оценил по достойнство неаполитанския пейзаж, ако Жорж се бе сетил да включи и него в цената, но понеже си го получил безплатно, не си даваш труд дори да го забележиш, защото ние оценяваме само тия неща, за които по-яко плащаме.