Богомил Райнов - Само за мъже

Изобщо — въпроси. От тия, дето вяло и по инерция се мотаят в главата, без да ти пречат особено, понеже решението вече си го взел. Взел съм го още преди да се запитам по навик: какъв смисъл? И понеже съм го взел, вечерта потеглям направо от редакцията към тавана на Лазар в Лозенец.

Къщата се оказва двуетажна сграда без особени белези. Два осветени прозореца в партера. Останалото — мрак. Външната врата е отворена по стар софийски обичай, а стълбището — мръсно и занемарено, по силата на същия обичай. На тавана се озовавам в някакво тясно коридорче с три врати. Джобната запалка ми позволява да различа върху една от тях дискретна картичка: Лазар Симов, студент. Студентът не е налице.

Другите две врати вероятно водят до тавански килери. От долния етаж долитат пукотевици — по телевизията дават филм и както би въздъхнал Илиев — пак военен. Това е досадно. Нямам нищо против тематиката, но грохотът ми пречи да следя за евентуалните стъпки по стълбите.

Приютявам се в най-далечния ъгъл на коридорчето и примирено зачаквам в мрака. Баща ми казваше, че ако не съм надарен с воля, то поне имам инат.

Едва съм се подготвил психически за продължително бдение, когато вратата към стълбището се отваря и върху циментовия под на коридорчето се изписва дълъг светъл правоъгълник. Един шанс, че правоъгълникът не стига до краката ми. Миг по-късно се очертава и тънка дълга сянка. Сянката се раздвижва, чува се превъртането на ключ.

— Ще влезем заедно — пояснявам на стопанина, като се озовавам зад гърба му. — И без излишен шум. Хората слушат телевизия.

Лицето на светлокосия е контражур, тъй че не успявам да разчета израза му, но допускам, че не е много приветлив.

— Запалете и затворете вратата — нареждам.

Онзи автоматично изпълнява указанието и в момента, в който се готви да формулира въпрос, аз грубо го сграбчвам за врата.

— Без въпроси! Въпросите аз ще ги задавам. Нямам никакво намерение да го душа, само това ми липсваше — да душа хората, — но оскъдната практика ме е научила, че не можеш да разговаряш човешки с подобни лекета, преди да си им взел страха. Така че взимам му страха и минавам към разпита. Резултатът е мизерен. Лазар не знае нищо за нападателите край „Славия“, нито дори за нападението.

— А на кого отидохте да телефонирате?

— На Мони. Бяхме се разбрали, ако Лизи дойде, да му телефонирам.

— И какво ви каза Мони?

— Щом е с онзи, казва, изпарявай се. За другото, вика, аз ще имам грижата.

— А къде телефонирахте на Мони? — питам.

— У дома му.

— Значи лъжете.

Подир известен добавъчен натиск върху психиката и ларинкса на събеседника успявам да установя, че Мони е чакал в една уличка, недалеч от „Славия“, и че от известно време насам обитава един гараж.

— Само не се опитвайте да се свързвате с него — предупреждавам. — Изобщо от този момент нататък всяко своеволие ще ви струва много скъпо, ако разбирате какво имам предвид.

Безхарактерно момче. По челото и горната устна са избили дребни капчици пот, очите са загубили безочливия си поглед, а ниският хъркащ глас леко потреперва. От целия му героичен изглед не е останало нищо героично освен коженото яке.

Гаражът е само през две улици — ниска пристройка в двора на някаква също ниска къща. В задната част на пристройката свети малко прозорче, затулено с пергаментова хартия. Потропвам леко с пръсти по прозорчето, сякаш бия дайре — точно според инструкцията на Лазар, — и заставам край вратата на гаража. В мига, когато вратата предпазливо се отваря, протягам ръка и улавям домакина за гушата.

— Връщам ти номера — казвам вместо обяснение.

— Е, колко пъти? — запитва не без основание Мони. — Веднаж вече ми разби носа.

Подир което разговорът се пренася в стаичката зад гаража, не много по-голяма от клозет, по все пак достатъчна за един служебен диалог. Мони, макар и по-хилав от Лазар, е далеч по-хладнокръвен от него, а вероятно и по-разумен.

— Знам достатъчно неща за тебе, а съм на път да науча и някои добавъчни, така че пет години не ти мърдат — обяснявам. — Но понеже не съм от милицията, всичко би могло да си остане и съвсем домашна работа. При едно условие. Искам веднаж завинаги да оставите на спокойствие тази жена.

— Това е най-лесното — успокоява ме чорлавият.

— Обаче не зависи само от тебе.

— Е, колкото зависи…

— Половинчати неща не ме устройват — обяснявам. — Искам разговор с другите.

Мони от началото се опитва да ме убеждава, че „другите“, това нищо не му говорело, че не знаел за никакви „други“, но като разбира, че с подобни увъртания няма да спечели нищо освен известни телесни повреди, признава, че всичко зависело от Киро.