Богомил Райнов - Само за мъже

— И примижах. А той на всичко отгоре ми вика: защо не ми каза, че ти е за пръв път? Да знаех, че ти е за пръв път, хич и нямаше да се залавям. Все пак обеща да помогне и даже излъга, че бил се обадил тук и там, но сигурна съм, че никъде не се бе обадил, във всеки случай нищо не излезе, и Васко, за да си измие ръцете, взе, че ме прати при Миланов, понеже нещата трябвало да се подготвят отдалеч, а не в последния момент и понеже Миланов бил важна птица.

— За Миланов вече ми казахте — позволявам си да напомня, уплашен, че както е почнала, ще кара до заранта.

— Ама да, казах ви. После пък дойде връзката с Чавдар, когато оная усойница ме изгони. Чавдар работеше в същия институт и понякога ми ги плещеше разни по коридора, но аз се правех на важна, изобщо следвах инструкциите на Миланов. Само че сега, след като оная змия ме беше изгонила и след като Миланов ми каза сбогом, Чавдар единствен се зае да помогне и даже известно време живях в тавана му, той имаше някакъв таван-ателие, а иначе живееше при родителите си, и в тоя таван се събираха още двама-трима маниаци като него, дето все за оратории и контрапункта говореха и слушаха плочи, и аз прекарах известно време там, колкото да ми писне от маниащината им, и щом Чавдар успя да ме назначи в магазина за плочи, побързах да си намеря квартира — една обща стая с друго момиче от щанда, Надето, мисля вече ви казах за нея, и тя тъкмо се бе сдърпала със своите, така че наехме си обща стая и Чавдар повече не го видях.

Тя млъква и се замисля, сякаш съобразява има ли нещо, което да не е казала и какво точно, като разсеяно си играе с халките на синджирчето-колие. Сетне вдига очи да провери слушам ли още, или само се правя, че слушам. Слушам, да. Еднотипни истории от познатия десен; дай, за да ти се даде, услуга за услуга. Странно, по, изглежда, че във века на техническия прогрес породата на мъжа-любовник все повече върви към израждане. Относителният дял на расовия самец, на изкусителя, събарящ жените с външността си или интелекта, все повече намалява, за да отстъпи място на прелъстителя-чиновник, на мъжа-плюнка, който при обикновени обстоятелства би трябвало до края на живота да се задоволява с оскъдните прелести на собствената си съпруга, но веднаж въоръжен с мъничко власт и надарен с повечко цинизъм, успешно мърсува под лозунга „дай, за да ти се даде“.

— Какво проклятие да си жена, а? — подхвърлям.

Лиза ми отправя изпитателен поглед, за да провери подигравам ли се и до каква степен, сетне забелязва:

— Същото го казах оная вечер пред кръчмата на Васко. Трябва да съм била още много наивна, но го казах, а той се изсмя. Това ли ви е проклятието на вас, жените, вика, дето хем давате, хем не давате. Че мъжът, за да получи нещо, трябва да похарчи пари, връзки, време, да напира с нокти и зъби, а жената, какво? Прави алъш-вериш с нещо, което не се изтърква от употреба и си остава при нея, готово за следващия сеанс. Изобщо наговори ми такива простащини, та аз с цялата си наивност му викам, а не мислиш ли, че този твой кодекс важи за минало време, а Васко направо ми се смее в очите и, вика, слушай, мойто момиче, само в тая област няма минало и сегашно и доколкото разбирам от медицина, не знам да са настъпили някакви изменения от доста време насам.

— Ясно — кимам, за да й подскажа да не се връща назад, а да кара напред.

— Щом тръгнах на работа, нещата се пооправиха, почнах дори да се готвя за приемните в университета. Ще му покажа на гоя Миланов, мислех си, че и без петли съмва. Само че нищо не можах да му покажа, защото не успях да се класирам зарад някакви си мизерни стотни, но тоя път го преглътнах по-леко, понеже това, да следвам славянска, не ми говореше нещо особено и знаех, че не е като да четеш романи. Щом няма да стана артистка, викам си, какво значение дали ще стана учителка, или ще продавам плочи на щанда. С На-дето се разбирахме, понеже тя пък бе изтървала Музикалната академия. Така че тя ме мъкнеше по концерти, а аз нея — но театри, и на първо време бях спокойна, защото школовката на Миланов вършеше работа, а На-дето, горката, бе тъй анемична, че около квартирата ни нямаше никаква навалица… Навалица нямаше, но един ден в магазина влезе майка ми. Майка ми и Бах, представяте ли си! Както скоро се изясни, тя не бе дошла точно за Бах, а за някакви религиозни песни, тя е от тия, религиозните, и някой й казал за тия песни, а понеже грамофонът вкъщи бездействаше, решила да му намери работа. Огледа се като попаднала в небрано лозе и като се огледа, ме видя и като ме видя… то бяха прегръдки, то беше плач, то беше подсмърчане, на резил ме направи. Нямаше как, върнах се вкъщи. И пак почнаха нервите и кавгите, добре, че сега само вечерни, понеже през деня работех. Работих ден до пладне, кажи-речи, шест месеца, а после трябваше да си вървя, защото тая, дето я замествах, се върна, но понеже бяха доволни от мене, не ме изгониха на улицата, а ме преместиха в една книжарница, дето пак трябваше да замествам. А там пък цъфна Лазар…