Богомил Райнов - Само за мъже

— С какво мога да бъда полезен? — питам.

— Аз искам да бъда полезен, не вие — уточнява рошавият. — Трябва просто да оправим едно недоразумение.

И като ме поглежда с известен укор, добавя:

— Тук ли ще говорим?

— Вътре няма как — дошли са хора.

— В края на краищата може и тук — вдига тесните си рамене Мони. — Става дума за Лиза.

Той ме поглежда, за да прецени реакцията ми, но реакция няма.

— Може би сте останал с впечатлението, че Лазар е дошъл да ви я отмъкне. Няма такова нещо. Ако е за мадами, мога да ви ги доставям по две на ден, и то по-готини от Лиза, стига това да ви говори нещо.

Кимам вежливо, в знак че разбирам.

— Търсим я само за да поговорим човешки, нищо повече. И додето още сме на кеф да говорим човешки. Защото, нали знаете: и търпението си има граници.

— Нещо тайно ли? — запитвам.

— Тайни няма. Какви тайни бе, Павлов? Работата е чисто финансова. Дължи нещо и трябва да го върне.

— Трябва, ама я няма.

— Къде е изфирясала?

— Отде да знам.

— И да е изфирясала, пак ще дойде — решава Мони. — Не се сърдете, но тя няма да намери друг баламурник като вас.

— Защо „баламурник“? — питам като истински баламурник.

— Тя не е за мъж като вас бе, Павлов. Кална жена. Перачка. Ако ви трябват жени…

— Значи ограбила ви е?

— Е, да речем, че дължи нещо…

Поглеждам неволно ярките ботуши, събуждащи у мене някакъв неясен спомен, сетне вдигам очи към навъсеното безочливо лице.

— Ясно — кимам. — Само че и вие ми дължите нещо…

И при тия думи непринудено отправям юмрук в носа му.

— За оня ден… — пояснявам.

Рошавият се е дръпнал назад, но е успял да се задържи на крака. Той придържа с една ръка разкървавения си нос и ме фиксира без сянка на топлота.

— Юмрука — казва — ви го прощавам. Но за тая перачка ще има да берете ядове. Нямате даже представа какви.

Лиза се прибира същия ден привечер. Виждам я едва по-късно, когато се връщам от редакцията. В холната обстановка и в компанията на тримата кавалери. Старците са видимо доволни. Те обаче не са по излиянията и доволството им се изразява най-вече с това, че кротуват в креслата си и се въздържат от кавга.

По-трудно е да се разбере доколко е доволен Илиев. Във всеки случай преборил се е с лошото си настроение и търси с очи погледа на Лиза. Търси без особен успех. Лиза все пак се отзовава на репликите му и е съвсем учтива. Хладно учтива.

— Имахте ново посещение — казвам й по-късно, когато се прибираме горе.

И съобщавам за визитата на рошавия, без да предавам подробно оценките му.

— А откъде разбрахте, че това е Мони? — пита тя.

— Познавам го смътно от по-рано. А сега разбрах, че е идвал и оня ден с Лазар. Не видях лицето му, додето бягаше, но го познах по ботушите.

— И му се издължихте?

— В известен смисъл — да.

— Не е трябвало да го правите. Той е опасен човек.

— Не ми се струва чак толкова опасен.

— Защото не знаете, че зад гърба му има други.

Тя не казва нищо относно дълга, споменат от Мони, а и аз не я питам. Какъв смисъл да я принуждавам да лъже.

— Не знаех, че имате дете — сменям темата. — Хубаво хлапе.

— Нямам дете — отвръща Лиза.

— Но Илиев твърди, че е ваше.

— А, той вече ви е излял мъката си. Не казвам ни „да“, ни „не“.

— Детето всъщност е на братовчедка ми.

— Искали сте да проверите възгледите на инженера по въпроса.

— Донякъде. Даже подшушнах на Петьо да ми вика „мамо“, но детето изобщо забрави обръщенията, откак вие взехте да го залисвате.

— Хитра операция — признавам.

— Каква операция? Пошегувах се.

— Това не е шега. Това се нарича тест.

— Говорете по български.

— Недоверчива и взискателна — произнасям сякаш на себе си. — И какво толкова важничите?

— Защо да важнича?

— Защото важничите. И даже още му правите фасони. Като че бог знае в какво се е провинил. И на мене да ми поднесат чуждо дете, няма да заридая от радост.

— На вас ще ви бъде все едно. На вас всичко ви е все едно.

— Сега не говорим за мене. И позволете да ви кажа, тоя ваш номер с детето беше съвсем тъп.

— Защо пък да не го проверя? — пита тя, като обляга ръце на кръста си. — Нямам ли право да го проверя, преди да определя отношенията си?

— Не по тоя просташки начин.

— Не можах да измисля друг.

— Човекът ви приема, без да пита откъде идвате, нито с колко мъже сте спали, нито какъв процент истина има в историята ви — защото, позволете да ви кажа, че ако и на него сте поднесли същата история, тя не е съвсем убедителна, — изобщо отказва се да ви проверява, макар да има основания за съмнения, а вие не стига това, ами се запретвате да го изпитвате. Какво толкова си въобразявате? Че сте неотразима? Незаменима? Единствена?