Богомил Райнов - Само за мъже

Между днеска и утре, естествено, се простираше цяла една нощ и цяла една нощ тя бе в съня ти, като приемаше всички възможни превъплъщения, обичайни за една кинозвезда, в широката гама между богинята и хетерата.

А на следната вечер се наложи да установиш, че ако трябва да издребняваме, тя бе значително по-близо до хетерата и възвишената част на нейното аз доста се бе изпарила, затова пък всичко стана много по-лесно и тя просто ти каза: я да видя дали най-после си се научил да целуваш, а ти показа на какво си способен, доколкото беше способен, тъй като всеки успех подир дълъг копнеж е свързан с известно гипсиране, но тя бе склонна да приема всичко с разбиране, така че нещата протекоха далеч по-различно от оная нещастна първа целувка.

Вярно е — казваше си ти по-късно, след като я беше вече изпратил от квартирата на незнайния отзивчив приятел, дето се бе разиграло действието, — вярно е, че това не е някогашната Бистра, обаче нима ти си някогашният Тони? Защото по силата на някаква магнитна аномалия, както би се изразил Петко, твоята първа и бивша любов се бе оказала чисто и просто твоята бъдеща, първа и да се надяваме, последна съпруга, същата тази божествена Бистра, от която скоро щеше да се стремиш да бъдеш възможно по-далече.

Потънала ли? Де да беше така. Отначало, разбира се, ти бе повече от щастлив, че не е станала жертва на зловещата морска стихия. Отначало бе на седмото небе, че можеш да държиш в прегръдките си това тяло, тоя сластен смутител на сънищата ти. Вярно е, че преди да стигне до тебе, тя навярно бе минала като щафета през поредицата на доста други прегръдки и бе твърде изловчена, за да си въобразяваш, че си първият или петият. Но какво да се прави, когато сега времената са други и една жена не може да стои девствена като леля ти.

Тя бе донейде променена наистина и не само по гънката част и заговореше ли се за кинокамера, езикът й ставаше доста остър, меко казано, и тя не пропускаше да подхвърли, че за да бъдеш звезда, са нужни не артистични, а някакви добавъчни таланти, каквито впрочем и на самата нея не липсваха. Изкуството вече не я интересуваше, затова пък изцяло бе запазила страстта си към средищата на изкуството, премиери и прочее, а също и към известни форми на човешкото общуване, стимулирани с помощта на една) колода.

Тя бе загубила наивността си, но затуй пък бе спечелила жизнен опит и вече не бе глупаво момиче, а зряла жена. За какво ти е момиче, когато можеш да имаш цъфтяща жена, чиито щедри форми издъхваха възбуждащ аромат на шанел.

— Ти вече не използуваш оня люляков одеколон…

— Защо трябва да използувам такъв сиромашки одеколон. Хубавият одеколон никога не мирише само на едно цвете, глупчо. Той е богат, неопределим…

Потънала ли? Потъна ти. Най-вече поради без-характерност. Понеже си казваше, също като тоя мухльо до тебе, че дето ще търсиш наслуки жена, по-добре да си я имаш постоянно в леглото. И понеже си мислеше, че в последна сметка всички са от един дол дренки. И понеже тя така се бе вкопчила в тебе, та ставаше прекалено измерително да се дърпаш.

Твоята любов. Само че любовта не се поръчва по желание като костюма. Пък и да се поръчваше, разликата едва ли би била колосална, ако се има предвид просташкият ти вкус. Ти никога никого не си обичал истински. Не си обичал майка си. Нито баща си. Нито дори Бистра, макар че някога я бе обявил за голямата си нещастна любов. Защото твоята голяма любов бе само една голяма поза.

От някое време един човек се е появил на отсрещния тротоар. Едип млад мъж с буйна светла коса, нехайна походка н ръце, мушнати в джобовете на черното яке. Под якето се вижда черен пуловер с висока яка — времето не предразполага към разгърдени ризи.

С изключение на пуловера другото ми е познато. Младият мъж се разхожда напред-назад, обляга се до входа на насрещната кооперация или стърчи до бордюра на тротоара, отправил поглед към нашата хъша, сякаш чака някого. Ще има да чака.

На следния ден отново забелязвам през прозореца към терасата часовоя в тъмната униформа. Този път обаче той не разполага с голям запас от търпение и свободно време, защото един час по-късно изчезва. Изчезва или застава по-близо до вратата. Отдолу долита двукратният призив на звънеца.

Отварям, за да открия пред себе си познато лице. Но това не е Лазар.

— Мисля, че сме се виждали някъде — промърморвам.

— Ами да. Оная вечер у Слави.

Това е един от квинтета — онзи рошавият с мрачното лице. Мони също е в яке и тесен панталон, плюс кафяво-червени ботуши, скрити под панталона, но и достатъчно показващи се, за да знаем, че са ботуши, а не банални патъци.