Ето че и аз започвам с цицероновските градации.
Тя ме следи с известен интерес, обаче не отговаря. Което ми дава възможност да допълня:
— Не виждате ли, че всички сме една стока и ако този има плюс в едно отношение, то сигурно има минус в друго, а салдото е, общо взето, едно и също, така че смешно е да проверявате и да вирите нос.
— Ама вие какво толкова се разфучахте? — вдига тя вежди.
— Не съм се разфучал. Спокоен съм.
— Сигурно с нетърпение сте чакали да ви освободя килера и сега се чувствате излъган.
— Килерът не ми е затрябвал.
— И онзи празен стол в „България“ не беше ви затрябвал, но ми направихте сцена — припомня жената.
— Добре. Давам ви го отсега този килер за сватбен подарък. Приемайте в него гости.
— Мерси — произнася сухо Лиза. — И все пак излишно е да се палите. Ще помисля. Може и наистина да съм сбъркала.
Тя тръгва бавно към покоите си, сякаш вече се е заела да мисли, но преди да влезе в легендарния килер, забелязва:
— За онова обаче не сте прав.
— Кое точно?
— Ами за стоката. Всички не са една стока, Тони. Даже в една и съща зодия стоката е различна, ако разбирате нещо от астрология.
* * *
Човекът, който позвънява на следния ден, не е Мони. Нито Лазар. Лиза не е вкъщи, а аз тъкмо се стягам за редакцията, когато чувам двукратния звън. Слизам, като си мисля, че тази навалица пред вратата почва да става отегчителна.
На входа е застанал гражданин в изрядно тъмносиво пардесю и с тъмносива шапка. Гражданинът е над петдесетте, но все още стегнат, с тънки прошарени банкенбарди. Отличителни белези: ужасно нисък. Какво значение. И Наполеон е бил нисък.
— Бих искал да видя другарката Димова.
— А защо не я търсите при другаря Димов? — запитвам, като соча редицата картички, пригвоздени върху рамката на вратата. — Тук пише: „Радко Димов, звънете три пъти“.
— Не съм чел какво пише тук — произнася с леко отегчение непознатият. — Прочетох бележката, която Димова ми е оставила и където е отбелязано да звъня два пъти на тази именно врата.
— В такъв случай грешката е моя — бързам да се извиня. — Димова я няма. Ако трябва нещо да й предам…
— Много сте любезен, обаче трябва да я видя лично.
— Съжалявам, обаче не е възможно. Тя умря.
— Какви ги приказвате? — сменя внезапно непознатият възпитания си тон.
— Исках да кажа, че е мъртва за общежитието. Напусна.
— Но преди малко казахте друго. „Да й предам“ казахте.
— Грешка на езика. Имах предвид връзка по пощата.
— Е, добре, кажете ми я на мене тая връзка!
— Изключено.
— Вие, какво, подигравате ли се с мене? — кипва нисичкият. — Аз идвам тук по делова работа, нося й пари, а вие ме разигравате!
— Парите винаги се приемат.
— Имате много здраве! — отвръща ядосано мъжът.
И бързо се отдалечава.
Когато същата вечер осведомявам Лиза за поредното посещение, тя въздиша мъченически. Значи може и да въздиша.
— Втасахме я.
— Действах според инструкциите ви.
— Но това е бил Миланов!
— И к’во, като е бил Миланов?
— Ами че той ми дава тия ръкописи за преписване. И даже машината е негова.
— Съжалявам. Изглежда, не ме бива за портиер.
— Прощавайте — произнася тя с друг тон. — Вярно е, че взех прекалено да ви досаждам. Но преписването е засега единствената ми работа.
И понеже мълча, продължава:
— Вината е моя… Не — на Миланов: бях оставила у съседите му готовите ръкописи с вашия адрес, за да прати парите по пощата или по човек.
— Както виждате, той не ще по пощата. Иска личен контакт. Дотрябвало му е вашето преписване.
— Защо? — пита докачено Лиза. — Аз преписвам добре. Почти не правя грешки. Миланов не може да търпи грешки. Затова ми даде ръкописите.
— Оставете тоя наивитет — казвам. — Не ви подхожда на ръста.
— Но вие какво си мислите? Няма нищо такова, което… Бях го срещнала още преди месеци съвсем случайно и както бях притеснена, бях го запитала няма ли за преписване нещо свое или на свой колега, а той ми рече: ще се намери, и ми даде телефона си и аз му се обадих по-късно, след като вече се бях настанила тук, и това е. Казвам ви, няма нищо такова…
— И вашият контакт с него се ограничи с предаването на няколко ръкописа и една машина…
— Естествено. Вие какво си мислите?
— Съвсем ясно ви е какво мисля аз. А също и какво мисли Миланов — забелязвам, като я поглеждам без особена симпатия.
Тя е застанала, облегната на стената на входа на килера. Гърдите нахално издуват вълнения пуловер, а големите бедра — полата. Един череп пуловер и една черна пола, вероятно провинциални придобивки, които смекчават грубата чувственост на фигурата и й придават някаква строгост. Лицето също е строго, някак недружелюбно, доколкото изобщо може да се прочете нещо по тона бяло безучастно лице. Даже двете зелени череши на обиците в момента звучат строго.
Читать дальше