Богомил Райнов - Само за мъже

Гласът е безучастен, но в беглия поглед има нотка на молба. В края на краищата защо да не дойда, вместо да мръзна на тоя вятър, който става все по-хладен.

В сладкарницата общувам най-вече с малчугана, като му обяснявам, че произвеждам детски автомобилчета. Той, разбира се, пита вярно ли е, а аз съм принуден да му докажа, че е вярно, затуй излизам за малко от заведението — колкото да дам време на ония двамата да довършат беседата си — и прескачам до един магазин, където още одеве зоркият ми поглед на журналист е открил няколко миниатюрни моделчета на леки коли.

— Ааа, ти си ги купил — пропява недоверчиво малкият.

Което не му пречи да оцени играчките по достойнство.

— Как ще съм ги купил! Изпратиха ми ги току-що от завода.

— Как ти ги изпратиха?

— Със самолет, разбира се.

Малкият, естествено, не е вчерашен, обаче тази игра на въпроси и отговори му харесва и ние продължаваме известно време легендата за чудодейния самолет, с изясняването на такива подробности като „а как извика самолета“ и „как пристигна толкова бързо“.

Оживлението откъм нашия край на масата, уви, рязко контрастира с хладната атмосфера в другия край. Ония двамата почти не говорят, а ако говорят, това са фрази без значение от рода па „да вземем ли още по една торта?“ и „не, не, благодаря!“

— Май че трябва да потегляме — избъбря по едно време Илиев.

Съвсем колебливо предложение, с което всички бързаме да се съгласим, включително и Петьо, който копнее да отнесе час по-скоро придобивките си вкъщи.

— Нещо сте се опуйчили… — позволявам си да забележа, когато малко по-късно вече летим с москвича по обратния път.

— Вие понякога употребявате едни изрази, които съвсем не вървят за културен човек — отвръща кисело Владо.

— Прощавайте, исках просто да кажа, че нещо май не е в ред.

— Ами и на вас ако ви сервират едно дете…

— Значи детето е нейно… — подхвърлям.

И понеже не получавам отговор, продължавам:

— Стар проблем. Помня, че още навремето го използвах за първия си сценарий.

— Сценарият е едно, животът — друго — произнася с меланхолия инженерът.

— Мислех, че тия предразсъдъци отдавна не са на мода — казвам сякаш на себе си.

Той не отговаря. Значи — сбогом, скорошно избавление!

— Но вие, надявам се, не сте си въобразявали, че ще бъдете първият й мъж?

— Естествено — отвръща неохотно инженерът, като пуска дългите фарове, тъй като вече сме излезли на шосето.

— А какво повече е детето освен последица на една минала връзка? Тая жена не е знаела предварително, че ще ви срещне, та да се пази за вас.

Илиев рязко сменя дългите с къси, тъй като насреща се е задала някаква кола. Сетне, изчакал разминаването, отново пуска дългите и едва тогава казва:

— Вижте, Павлов, не ми дръжте лекция като на някакъв еснаф. Аз не съм еснаф и нямам предразсъдъци. И още сега ще ви кажа, че това дете с нищо няма да измени решението ми…

Слава богу!

— … Но това не пречи сюрпризът да бъде неприятен. Не че мразя децата, обаче ценя спокойствието си. Такава ми е работата — цифри, анализи, изчисления, — имам нужда от спокойствие. А хлапето или ще чупи, каквото му падне, или ще задава въпроси. Я си спомнете само в сладкарницата колко въпроса ви зададе.

— Не съм ги броил. Но нали някога ще имате и ваше дете?

— Моето ще го възпитавам от първия ден. Детето трябва да се възпитава от първия ден. На втория е вече късно…

— Все пак това е шик от ваша страна, че държите на думата си — решавам да го поизчеткам.

— Шик ли? Тая жена просто ми е влязла в кожа-та, какъв шик… И въпросът е за мене решен. А обещания не сме си давали.

Той млъква. Аз също съм загубил желание да бъбря. Любовта винаги респектира, дори когато е сведена до сексуално удобство. Дори когато е глупава. Като моята първа любов.

Навън е съвсем тъмно. Разораните стърнища и осланените пасбища са вече само една неясна мрачина. Една неясна мрачина, прорязана на две от светлата лента на шосето, по което лети москвичът. Но долу под таблото в краката ти не се въргаля чанта долари. Вместо долари има още едни крака. Тези на Илиев.

Първата любов. И първото страдание. Ти тъкмо бе завършил университета, а тя тъкмо бе завършила гимназия. Видя я в началото на лятото на някакъв рожден ден, съвсем случайно, защото съдбоносните неща стават винаги случайно, макар зад тази случайност да стои законът за вероятностите. Рожденият ден бе всъщност вечер, шумна и дива, като повечето подобни сборища, а тя бе седнала далеч от масата с бутилките и от хола с танцуващите идиотчета и ти дори се учуди, че такова красиво момиче може да седи съвсем само, без никой да се закачи за него, и накара домакина да те представи, за да излезе всичко по-сериозно, а не като някаква паешка история и хубавицата се усмихна едва-едва, но все пак влезе в разговор и ти се напрягаше да изцедиш някоя по-интересна тема от мозъка си, но не можеше нищо да изцедиш, понеже беше съвсем гипсиран от стеснение, не защото беше чак толкова стеснителен, а защото видът на това неземно същество ти бе подействувал като удар с манивела по темето.