Преди всичко, що се касае до автоматичното писмо, Елена Рьорих е изразила съвсем категорично отрицателното си мнение:
„Сега за механическото писмо. Това също се разглежда като известна степен на обсебване, защото при автоматическото писмо обикновено се оказва въздействие отвън на физическия център на ръката и даже на мозъка и затова то е твърде вредно… Самата аз никога не съм писала автоматически. “
Колкото до способът на връзка, използван от самата Елена Ръорих, следващият пасаж от едно нейно писмо е твърде многозначителен:
„Огненият проводник на яснослушането се смята за най-пряк, най-близък и съкровен. Само невежата в окултизма може да смята, че писмата, та макар и предадени по окултна поща, доказват по-голям контакт, отколкото непосредствения огнен проводник на яснослушането, който използва помежду си цялото Бяло Братство. Всички книги на Учението ни посочват този пряк контакт. Нима опитът на Агни Йога би могъл да бъде изминат без прекия контакт с Великия Учител! Та нали всички книги са дадени и се дават върху основата на този опит .“
Едва ли е нужно да се пояснява, че „проводникът на яснослушането“, от който явно се е ползвала Елена Рьорих, не може да бъде достъпен за всеки от нас, като телефон или радиоприемник. За това се изисква нашите психически вибрации да бъдат в съзвучие с вибрациите на Учителя, а е необходима и съответна предварителна подготовка. В кореспонденцията на Е. И. съществува следният пасаж:
„Понякога Махатмите събират при себе си събратята за известен срок в един от своите Ашрами и подготвят организма им за съкровени възприятия на тънките енергии и им предават инструкции. Така е било с Е. П. Блаватска, която е прекарала три години в техен Ашрам, преди да донесе на света «Тайното учение».“
Елена Рьорих говори за Блаватска, но горните сведения вероятно важат в известен смисъл и за самата нея. На няколко места в писмата си тя откровено говори за директното психическо въздействие на Великия Махатма, когато се е налагало да й бъде оказвана помощ. Така, на въпроса във връзка с един параграф от учението, Е. И. отговаря:
„Мълнията мисъл, спомената в този параграф, бе изпратена от Учителя, за да укрепи зрението ми, което бе много отслабнало подир работата с дребния шрифт… След това зрението ми значително укрепна. Естествено тази мълния бе наситена с особено качество лечебна енергия.“
На друго място Елена Рьорих говори за вибрациите, които Учителят й изпраща за укрепване на болното сърце. Те „продължаваха около двадесет минути, след което ставах като възкръснала. Изпитвам твърде често вибрациите, възстановяващи моята сърдечна дейност“. При това Е. И. пояснява, че е получавала вибрации от различно естество, и че е записала тоя си опит „в няколко десетки тетрадки“.
Колкото редки и бегли да са подобни бележки в публикуваната част от кореспонденцията, те са достатъчни, за да ни подскажат постоянната връзка, поддържана между Е. И. и Бялото Братство. Една наистина необичайна и в същото време съвсем делова връзка, лишена от ритуалната орнаментика и мистичната тайнственост, в която известни окултни автори тъй обичат да обгръщат висшите контакти.
Очевидно Елена Рьорих има предвид недостоверност-та тъкмо на тоя вид литература, когато пише:
„Смешно е да се чете за висшите степени на посвещение, които могат да се достигнат в съвременните окултни школи. Висшите степени се достигат само с вътрешно усъвършенстване, каквото никаква съвременна езотерическа школа не може да даде. Посвещенията се извършват насаме между Великия Учител и ученика и техен резултат е следващата степен на възприемане висшите енергии или лъчи.
Затуй такива Посвещения стават винаги неочаквано и често в спалнята или работната стая на ученика. И този Празник на Духа остава неизгладим в съзнанието и сърцето на ученика. Тези Празници на Духа нямат нищо общо с бутафорните посвещения, описани в някои окултни книги.“
Горният пасаж свидетелства, че Е. И. познава от личен опит и достатъчно добре материята, за която говори. И ако можем да съжаляваме за крайния лаконизъм на подобни обяснения, то съвсем не е трудно да го разберем. Самата Елена Рьорих многократно споменава в кореспонденцията си, че не може да пише за редица неща, след като не знае в чии ръце ще попадне писмото й. Но в случая не се касае единствено до предпазливост, а и до изключителна скромност. Е. И. не желае в никакъв случай и при никакви обстоятелства собствената й личност да се превръща в център на внимание. Център на внимание трябва да бъде Учението, а не пратеникът. Е. И. просто иска да се изличи като посредник, да забравим изобщо че има посредник, да останем сами, лице в лице с Учението. „Не мислете, че търсим признание — пише тя. — Нищо не е тъй далече от нашите намерения. Даваното сега Учение трябва да се оценява и ще се оценява само по собственото му вътрешно достойнство.“ И, на друго място: „Отказът да се признаят посредниците не може да умали Учението. Затуй много ви моля да уверите всички, че не претендирам за никакъв авторитет и моля да се забрави за съществуването ми.“
Читать дальше