Богомил Райнов - Тайното учение

Мащабността на разгърнатата от художника дейност сама ни подсказва, че преследваната цел едва ли се свежда до подписване на един документ с хипотетична стойност. С някои свои статии и бележки от това време Рьорих достатъчно ясно дава да се разбере, че за него важното е не само и не толкова парафирането на пакта, колкото привличането на широк кръг от съмишленици, готови да работят за културното сътрудничество и разбирателство между народите в един момент, когато силите на мрака правят всичко възможно за разгаряне на национална и расова ненавист.

В тези години Рьорих е вече популярен из целия свят. За това допринасят и заслугите му на пътешественик, и изложбите му в големите столици, и музеят в Ню Йорк, и дейността му за каузата на Пакта, и не на последно място шумотевицата на вестниците, публикуващи по-охотно измислици и легенди, отколкото точните факти, свързани с Рьорих. Този престиж му открива достъпа до кабинетите на отговорни държавници, а интелектът и чувството за такт му осигуряват благосклонността на събеседниците. За жалост благосклонността се изразява най-вече в любезни и незаангажиращи никого с нищо фрази. А съществуват сведения, че при някои от срещите си на най-високо ниво Рьорих е носел съответни послания от Учителите. И не е трудно да се разбере, че ако мъдрите предупреждения, съдържащи се в тия послания, са били възприети с необходимата сериозност, събитията в света вероятно биха се развили по-другояче. Уви, приемът се е ограничавал с кухи любезности и усмивки. Фалшивите дипломатически усмивки, с които неусетно се стигна до Втората световна война.

През май 1934 по молба на правителството на САЩ художникът предприема с научна цел ново пътуване из Азия. Експедицията трае повече от година и приключва мисията си с пълен успех. Но когато Н. Р. прекосява повторно пустинята Гоби и се завръща в цивилизования свят, там го очакват не само лаври. Използвайки отсъствието му, директорът на музея в Ню Йорк, аферистът Хорш, успява да си присвои цялото имущество на института, включително и картините на художника. Рьорих естествено завежда дело, ала то приключва без резултат, понеже Хорш има зад гърба си силни хора. Едва впоследствие почитателите на живописеца успяват да възстановят музея, макар с по-бедна експозиция и в далеч по-скромни размери.

Но 1935 е за Н. Р. и година на големи успехи. На 15 април във Вашингтон президентът на САЩ и представителите на латиноамериканските страни слагат подписите си под Пакта Рьорих. От изказването по радиото, което Рузвелт прави по тоя повод, личи ясно, че той добре е разбрал истинския замисъл на автора:

„Предлагайки на всички страни в света да подпишат този пакт, ние се стремим неговото всемирно признание да се превърне в насъщен принцип за запазване на съвременната цивилизация. Този договор има по-дълбоко значение, отколкото текста на самия документ.“

Европейските страни обаче не бързат с подписването. Малцина вярват сериозно в опасността от война. Малцина вярват, дори когато през есента на 1939 затрещяват оръдията. Това е тъй наречената „странна война“, съпроводена от слухове за тайни мирни преговори и за бърз безболезнен край. Бърз, наистина… И безболезнен… Пет години на ужаси, и петдесет милиона жертви.

Все пак, макар и цели две десетилетия след апела на Рузвелт, Пактът Рьорих бива приет на свиканата от ООН конференция в Хага, през май 1954. Авторът на пакта обаче вече не е между живите.

Художникът прекарва последните години от живота си по същия начин, както и предишните — в неуморна работа, без оглед на трудностите и неуспехите. Той пише статии в защита на справедливата борба срещу нацизма, създава редица забележителни картини, а получените от тях суми жертва за бойците на фронта.

Големият миролюбец доживява края на войната, но не и истинския мир. Когато през 1947 колонизаторите се оттеглят от Индия, те не пропускат възможността да разпалят конфликта между индуси и мюсюлмани, довел до изтребването на петстотин хиляди души. Вълната на насилие обхваща и мирната долина Кулу. Виковете на жертвите стигат чак до дома на художника. Но Рьорих бива пощаден от ужасното зрелище. Той вече е прикован на леглото от болестта и когато пита какви са тия крясъци навън, домашните отговарят^че туземците гонят мечки.

На 13 декември 1947 живописецът завинаги затваря очи. Върху статив е поставена последната картина „Заповедта на Учителя“. Картината остава недовършена. Но заповедта е изпълнена.