— Имам една молба! — рече той.
— Нямате ли си работа? — сопна му се телеграфистът.
— Аз идвам тъкмо за работа! — усмихна ни се кротко майсторът. — Ще се намерят ли при вас някакви градинарски сечива? Мотичка например, гребълце?
— За какъв дявол… — зина телеграфистът, но аз навреме го прекъснах:
— За какво са на ваша милост градинарски сечива? — попитах го по човешки.
— Искам да поработя в градинката! — рече той.
Помълчахме някое време, после аз му рекох:
— Ами ваша милост разбира ли от градинарство? Ако става дума за нашата градинка, тя е държавна, не служи за развлечения.
— И за губивреме! — допълни ме телеграфистът.
— Моля ви се! — рече майсторът. — Аз няма да повредя държавната градинка. Ще ми се да я почистя само от плевели!
Нещо заседна в гърлото ми, пък и пустият му телеграфист заби нос в ролките си, като че ли онемя изведнъж. За щастие или за нещастие, един господ знае за какво, покрай апаратната мина единият от мързеливците стрелочници и аз му подвикнах:
— Ей, Милане! Дай на тогова една мотичка и едно гребло!
— Слушам! — отговори за пръв път по служебному дяволът и като изгледа в гърба майстора, направи кисела гримаса и заситни към магазията. А ние с телеграфиста, сякаш ни лук яли, ни лук мирисали, забихме носове в тефтерите и гузно — от толкова ми ти време! — тайничко запоглеждахме часовника дали е ударил часът за поредния белот.
Майсторът пък, той свали коженото яке, запретна ръкави на шарената си риза и смело навлезе сред трънаците на нашата отколе занемарена градинка…
После всичко си протече според разписанието. То е светаята светих на железничарската работа. За обяд разтворихме две кутии копърка, хапнахме набързо и почистихме масата. Довтаса и магазинерът. Пристигна потен-изпотен и бившият директор на банковия клон. Как се домъкна в тази жега с таратайката си, едно пежо отпреди войната, не ми идеше наум. Пък и защо ми трябваше да му мисля! Уж играех, уж хвърлях козове, пък току поглеждах през прозореца.
Майсторът беше почистил градинката до средата. Една голяма купчина магарешки тръне и изсъхнал жилав треволяк лежеше накамарена встрани. Толкова силно печеше дяволското му слънце, че по едно време очите ме заболяха и взех да бъркам валетата с попове.
— Ей, шефе, опомни се! — сгълча ме телеграфистът, с когото играехме в комбина.
— Ще изгубим играта!
Пепел му на устата, тоя ден наистина загубихме. Локумчетата изядоха магазинерът и бившият директор на банковия клон.
В 4 часа след обяд ни се обадиха от ЗПЦМ-то:
— Абе, тоя Евтимов още ли е при вас?
— На привършване е! — рекох.
— Какво? — изуми се нечий глас.
— Нищо! — рекох. — Чака проклетия ви джип!
— Е, да почака! — рече с облекчение гласът. — След един час пристигаме!
Точно един час трябваше на майстора, за да прогони маркуча до градинката и да полее изобилно с вода спечената като кирпич земя.
Телеграфистът не рачи да се помръдне от мястото си, но аз излязох да погледам. И видях, че човекът беше сътворил едно чудо, той беше повдигнал Лазара от гроба. На мястото, където се синееха магарешки тръни и тровеха очите други бодили, бяха повдигнали розови и небесносини личица петунийки и ружи, подаваха главички пъстри невенчета, усмихваха се маргаритки. Е, не бяха свежи, виждаше се, че бяха боледували, но си личеше, другарю, че по стъбълцата им беше наново потекъл живот.
В 5,00 ч. следобед пристигна джипката на «гиганта.» Майсторът се изми на чешмата, среса грижливо и на път кестенявата си коса. После дойде при нас в апаратната, благодари ни със светнало лице за гостоприемството и се извини, че не е имал възможност да почисти както трябва градинските ни сечива. Остави ми визитната си картичка, поклони ми се и с младежка походка, размахвайки сегиз-тогиз ръце, тръгна към джипа. Шофьорът беше натоварил вече двата му кожени куфара и мушамения мех.
И когато джипът запраши из пътя, другарю, аз погледнах визитната му картичка и прочетох на глас:
Инж. Юлиян Евтимов
доктор на физико-математическите науки
И в апаратната ни като че ли падна гръм. Гръм от ясно небе…
Да, аз съм началник на «Отдел персонал» или «Завеждащ кадри» по старому. Образованието ми е юридическо. При ЗПЦМ съм от началото на строежа.
Съжалявам, другарю редактор, но трябва да ви предупредя най-напред, че в моя кабинет не се пуши. Ето, на тази табелка е отбелязано, но като повечето пушачи вие не й обърнахте внимание. Затова съм принуден да ви напомня. Извинявайте!
Читать дальше