Андрей Гуляшки - Чудакът

След като се нагледа на платформите за товарене и разтоварване и обиколи навесите, под чиито козирки чакаха камионите от ЗПЦМ дузина сандъци, всеки от които тежеше най-малко по един тон, нашият човек застана на прага на апаратната, поклони се на телеграфиста и учтиво го запита:

— Бихте ли ми казали, другарю, дали от Завода за преработка на цветни метали е пристигнало някакво съобщение за мен?

— Кой сте вие? — учуди се телеграфистът, защото никой до тоя час не му се беше покланял толкова учтиво.

— Аз съм Евтимов — каза човекът.

— А-ха! — каза телеграфистът.

— Ю. Евтимов?

— Ю. Евтимов.

— Ами тъй кажете! — кимна телеграфистът. — Откъде ще знаем, че тъкмо вие сте този «Ю. Евтимов»! Преди половин вас се получи телеграма за вас от завода. Той размота телеграфната ролка и като стигна до едно място на лентата, прочете: «За Ю. Евтимов. Молим да обадите на същия, когато пристигне, че джипката получи сериозна повреда, стоп, да почака. Началник ЗПЦМ Наумов.»

Аз видях, другарю как по лицето на човека се изписа най-напред израз на безкрайно учудване. То беше по-голямо от учудването на телеграфиста, когато оня му се поклони. После туй учудване бавно угасна, като светлината на електрическа крушка, когато токът намалее и накрая секне.

— Джипката , казвате вие! — повтори той. Кой знае защо, той изговори думата «джипка» малко натъртено.

— Аз не казвам нищо, тъй пише в телеграмата! — засегна се телеграфистът.

Нашият човек помълча някое време и аз забелязах как по лицето му започна да се изписва една загадъчна усмивка.

— Е, добре! — каза той накрая. — Аз ще почакам тази джипка!

— Ами ще почакате, какво ще правите! — рече телеграфистът.

Той беше обут в кафяви кадифени панталони. Носеше късо кожено якенце върху карирана жълто-червена спортна риза.

— Вие да не сте някой майстор от завода? — намесих се в разговора аз. Зададох въпроса си любезно, защото ми се стори, че телеграфистът май прекаляваше със суровия си тон. Телеграфистът си говореше така; само когато играехме белот, гласът му ставаше мек като памук.

— Майстор съм! — кимна нашият човек и пак се усмихна загадъчно.

— Какъв майстор? — попитах. — Има всякакви майстори.

— Машинен майстор, монтажист — рече той.

— Добре — рекох. — Туй е добра професия. Ако човек се старае, тази професия носи добри пари.

Когато отворих дума за парите, аз пак видях онази промяна в погледа му, за която споменах одеве. Една дълбочина се открои, светла на повърхността и тъмна, и малко горчива към подмолите. — «Лесно май ги харчиш паричките! — помислих си. — Обича ги, но не умее да пести!»

— Извинявайте! — кимна ни той и се отдалечи.

Дойдоха помощникът, магазинерът, маневреният локомотив наду пищялка, около навесите закипя работа. Пристигнал беше от ЗПЦМ-то тежкотоварен камион. «Закипя» не е най-точната дума, другарю, през такива дни, какъвто беше тогавашният, работата по-скоро «мърда», а кръвта на човека кипи; нямаше още пладне, а живакът в термометъра се качваше вече към тридесеттях!

За да сложим точка на тази част от разказа, другарю, ще ти кажа, че монтажните работи в завода не вървяха, носеха се слухове, че там ще се разиграе скоро-скоро един кадрил. Трябвало е преди година още всички машини да са по местата си, а по онова време половината халета на «гиганта» стояли празни, можело из тях с автомобил да се разхождаш насам и натам. Такива приказки стигаха до «станцията», затова и аз си мислех тогава, че в ЗПЦМ-то без кадрил няма да мине!

Сега, като оплакнахме гърлата си с по една малка водчица, може да продължим:

Половин час след нашия разговор с «майстора» — гледам — негова милост отново се насочва към апаратната.

— Какво иска пак тоя! — сопна се телеграфистът. — Човек не успява да си прочете вестника от навляци!

Трябва да ти кажа, другарю, че колкото наближаваше време за първия белот, толкова телеграфистът ни ставаше все по-нервозен. Работата на телеграфиста е такава, че изнервя човека, затуй не придирях твърде, когато нашият повишаваше тон и езикът му започваше да реже. Началникът е длъжен да влиза в положението на хората си, нали? Навремето ушите ме заболяваха от псувните на моите огняри, но търпях. Началниците, за разлика от по-нисшите чинове, трябва по начало да са търпеливи и да разбират човека.

Майсторът пак ни се поклони твърде учтиво, на такива поклони не бяхме свикнали, та не знаехме дали се подбива с нас, или го прави насериозно.