Андрей Гуляшки - Чудакът

Междувременно излиза вятър, прииждат облаци; започва да святка и гърми, завалява проливен летен дъжд. Но нали бедата никога не идва сама — насред пътя джипката отново прави засечка. Шофьорът вика: «Къде ще се намери такъв кутсузлия човек като тебе, майсторе! На мене все такъв ми е късмета, да возя кутсузлия. Слизай да бутаме!» И Юли, тоест Юлиян Евтимов, слиза, какво ще прави, слиза и бута, докато проклетата таратайка отново припалва. Мокър като кокошка, той пак се усмихва кротко на шофьора: «Много съжалявам, че станах причина да ви мокри дъждът!» Оня си мисли, че пътникът му го поднася, и се отяжда: «Много са ми притрябвали твоите съжаления, другарче! Ще си бърша с тях г…»

И понечва да се качи в кабината, но Юли, тоест Юлиян Евтимов, така го дръпва за ръката, че оня се завърта като пумпал около оста си, подхлъзва се, губи равновесие и пльосва на земята. «Майсторът» скача с неподозирана пъргавина вътре, сякаш това упражнение го е правил поне сто пъти, и през полуотворената вратичка подвиква на оногова: «Утре сутринта ще идеш при директора, приятелю, да се извиниш!» — натиска стартера и докато смаяният шофьор успява да се изправи, джипката изчезва зад гъстата завеса на дъжда.

Тази историйка се развива по средата на пътя за Н.

Юлиян Евтимов пристига в Н малко след 6 часа. Продължава да вали. Той минава покрай новия хотел-ресторант, който е на главната улица, но не спира пред него, а продължава да обикаля. Така стига до «Хан и нощувка». Този «хан-нощувка» се намираше близо до стария център на Н. Вече го няма, пък и самата стара чаршия е останала само в спомените на средното и по-възрастното поколение н-чани. Всичко сринаха булдозерите, на мястото на «хана-нощувка» се издига сега н-ският ЦУМ, насреща му се намира кино «Младост». Ако не сте ходили в това кино, другарю редактор, съветвам ви да го посетите, зрителната му зала има форма на ротонда, много е интересно. Под киното е открита сладкарница, тя съседствува с «млечен бар», а до млечния бар се шири един салон за младежки развлечения — зала за билярд и моникс. Доскоро в сладкарницата продаваха само сладкиши, пушенето беше забранено, забранени бяха и алкохолните напитки. За съжаление тия добри забрани вече са забравени, там сервират сега и водка, и уиски, и джин, че и някакви коктейли, един дявол знае от какво ги забъркват. Аз зная само, че от алкохолните напитки и от тютюна се забъркват главите на младежите, те отиват да танцуват с поизправени глави, от което — разправят хората — накрая не излиза нищо добро. Една слободия се получава… Разводи — колкото си щеш, аборти и прочие, а над всичко отгоре и нарушения на трудовата дисциплина. До такива печални явления се стига, другарю редактор, когато се занемарят забраните! Защото забраните — както ви казах в началото на нашия разговор — те са основата на реда и на дисциплината. Няма ли забрани — няма ред и дисциплина, туйто!

А сега да се върнем отново към героя на нашия разказ, бившия директор на ЗПЦМ Юлиян Евтимов. Видяхме го как спира пред «Хан и нощувка», след като задмина модерния хотел-ресторант «Република». Естествено човек от неговия ранг би следвало да отседне тъкмо в такъв хотел, там нощува министърът на промишлеността, когато дохожда в Н, там отсядат партийни и държавни ръководители на окръга, инженери, финансови инспектори, чужденци. В този хотел има винаги резервирани по два апартамента от «супер» класа. Но Юлиян Евтимов предпочита «Хан и нощувка». Съдете сами: не е ли това типичен пример на неравенство между ранга на човека и неговото обществено положение?

По онова време ханът е бил вече обречен, но още се е борил за живот, като е предлагал на крайно ограничената си клиентела «специалитети», каквито в «Република» биха смятали за атентат срещу добрия тон. Бай Сандо, ханджията, гощавал своите хора с печени на шиш пилета, предварително обварени в подлютена вода, наръсени обилно с домашен пиперец и планинска чубрица. Де ще сънуват в грандхотела за подобна екзотика! Приготовлявал е тлъсти касапски гювечи, разни «друсани кебапи», наливал е чашите с гъсто домашно вино, каквото в Н все още произвеждали разни отчаяни винари, и те обречени като хана-нощувка на неизбежно затриване. Това заведение от някогашното време посещавали главно хора от категорията на мераклиите, но не толкова по отношение на женския пол, колкото по направление на кулинарните особнячески «щения». За нощувка рядко отсядал някой.

Макар бай Сандо да бил привикнал на всякакви особнячества, доста се учудил, когато Юлиян му заръчал да приготви за спане две стаи, като в едната стая да запали огън. «Да не би да чакате дружинка?» — попитал го той. «Чакам да пита за мене един мокър шофьор» — отговорил му нашият човек. И допълнил? «За всеки случай сложи на грила две пилета!» «При мен няма грил — обидил се на чест бай Сандо, — при мене има скара на жив огнец!» «Още по-добре! — усмихнал се дружески гостенинът. — Отсега нататък все при тебе ще отсядам! — И го потупал по рамото. — Аз ще се преоблека набързо и ще сляза долу, в механата, да си взема аператива!»